Време на презрение

— Откажи се от тези надежди, Вилгефорц.

— Прибери меча си. Ще влезем заедно в Тор Лара. Ще успокоим Детето на старата кръв, което някъде там, горе, сигурно си умира от страх. И ще си тръгнем оттук. Заедно. Ти ще бъдеш до нея. Ще видиш как се сбъдва предопределението й. А император Емхир? Император Емхир ще получи това, което искаше. Защото забравих да ти кажа, че макар Кодрингер и Фен да са мъртви, тяхното дело и идеите им са още живи.

— Лъжеш. Махай се оттук. За да не се изплюя върху теб.

— Наистина нямам желание да те убивам. Аз не обичам да убивам.

— Нима? А Лидия ван Бредеворт?

Магьосникът се намръщи.

— Не изричай това име, вещерю.

Гералт стисна здраво дръжката на меча и се усмихна подигравателно.

— Защо Лидия трябваше да умре, Вилгефорц? Защо й заповяда да умре? За да отклониш вниманието от себе си, нали? За да ти даде време да се имунизираш против двимерита и да изпратиш телепатичен сигнал на Риенс? Клетата Лидия, художничката с уродливото лице. Всички знаеха, че тя е личност без значение. Всички — освен нея.

— Млъкни.

— Ти уби Лидия, магьоснико. Възползва се от нея. А сега искаш да се възползваш от Цири? С моя помощ? Не. Ти няма да влезеш в Тор Лара.

Магьосникът отстъпи крачка назад. Гералт се напрегна, очаквайки скок и удар. Но Вилгефорц не вдигна ръка, само я помръдна леко встрани. В дланта му изведнъж се материализира дълга шест стъпки тояга.

— Знам какво ти пречи да оцениш разумно ситуацията — каза той. — Знам какво ти пречи и те затруднява да видиш правилно бъдещето. Твоята арогантност. Ще те отуча да бъдеш арогантен с помощта на тази тояга.

Вещерът присви очи и леко повдигна меча.

— Изгарям от нетърпение.

Няколко седмици по-късно, когато вече беше изцелен с помощта на старанията на друидите и водата на Брокилон, Гералт се опита да разбере каква грешка е допуснал по време на боя. И стигна до извода, че по време на боя не е допуснал никаква грешка. Единствената му грешка беше преди боя. Трябваше да бяга преди започването му.

Магьосникът беше бърз, тоягата се въртеше като светкавица в ръцете му. Още по-голямо беше учудването на Гералт, когато при удара между меча и тоягата се чу метален звън. Но нямаше много време за чудене. Вилгефорц нападаше, на вещера му се налагаше да отскача във финтове и пируети. Боеше се да отбива с меча. Проклетата тояга беше желязна и при това магическа.

Четири пъти се оказваше в позиция, удобна за контраатака и нанасяне на удар. И четирите пъти нанасяше удар. В слепоочието, в шията, под мишницата, в бедрото. Всеки удар можеше да бъде смъртоносен. И всеки от ударите биваше париран.

Нито един човек не беше способен да парира такива удари. Гералт бавно започваше да разбира. Но вече беше твърде късно.

Не успя да избегне удара на магьосника. Ударът го отхвърли към стената. Той се отблъсна с гръб от нея, но не успя да отскочи, не успя да направи лъжливо нападение — ударът му беше изкарал въздуха. Получи нов удар, в рамото, отново отлетя назад и удари силно тила си в стърчащата гръд на една от кариатидите. Вилгефорц скочи към него, замахна и заби тоягата в корема му, под ребрата. Със страшна сила. Гералт се преви на две и тогава получи удар отстрани в главата. И това беше краят на битката. По принцип.