Златото на Спарта
- Автор: Касслер Клайв, Блекууд Грант
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Спарта». Краткое содержание книги:
Сам се облегна назад, така че центърът на тежестта му да падне в лодката, и се пресегна за дросела. В този момент усети как сърцето му отново се качва в гърлото и чу внезапно усиленото ръмжене на мотора, вдигнат над водата.
Имаше само част от секундата, за да извика „Реми!“, преди да се озове във въздуха. Съзнавайки, че скалата е близо, но без да знае точно колко, той обърна глава да погледне. И видя как тя шеметно се приближава към него.
Глава 36
Секунди, а може би минути или часове по-късно Сам усети как бавно идва в съзнание. Сетивата му едно по едно се завръщаха, започвайки от леко гъделичкане по бузата, последвано от отчетливо и познато ухание на зелени ябълки.
„Коса — помисли си той, — коса по лицето ми. Кокос и бадеми.“
Шампоанът на Реми.
Насили се да отвори очи и видя надвесеното й лице. Огледа се. Лежеше на дъното на лодката, а главата му беше в скута й.
— Добре ли си? — попита той, като се прокашля.
— Аз дали съм добре? — прошепна тя. — Естествено, глупчо! Ти си този, който едва не се удави.
— Какво стана?
— Удари главата си в скалата. Видях те точно в момента, когато се плъзна към водата. Хвърлих ти въжето. Още не беше изгубил съзнание. Изкрещях ти да го хванеш и ти успя. После те издърпах.
— Колко време бях в безсъзнание?
— Към двайсет — двайсет и пет минути.
Той стисна очи.
— Главата ме боли.
— Имаш рана на челото, но не много дълбока.
Сам попипа главата си с пръсти и откри, че има превръзка в горната част на челото си.
— Как си със зрението? — попита Реми.
— Всичко ми е черно.
— Това е добър знак, все пак е нощ. Колко пръста виждаш?
— Стига, Реми, добре съм — изстена Сам.
— Заради мен.
— Шестнайсет.
— Сам.
— Четири пръста. Казвам се Сам, а ти си Реми и двамата плаваме с надуваема лодка в Черно море, опитвайки се да откраднем бутилка вино от изгубената изба на Наполеон, която е открадната от мафиотски бос. Доволна ли си?
Тя го целуна бързо по устните.
— Прав си по всички точки, с изключение на плаването.
— Какво?
— След като те издърпах в лодката, я изкарах на брега. Не съм сигурна къде сме точно.
— Минала си сама покрай скалите? По дяволите, трябваше ти да караш от самото начало.
— Просто късмет и отчаяние.
— Хубаво име за лодка. Как е тя, между другото? Лодката имам предвид.
— Доколкото видях, няма течове. Още става.
— Кое време е?
— Малко след полунощ. Е, готов ли си да се поогледаме?
Реми успя да мине невредима между скалите, но още по-забележително бе, че намери глинестия плаж, на който в момента лежеше лодката. Плажът беше не повече от три на шест метра, от двете страни се стесняваше до каменни пътечки, широки по половин метър.
Когато Сам стана и се отърси от паяжините в главата си, тръгнаха първо на юг, но само няколкостотин метра по-натам пътят им се оказа препречен от каменна стена. На север имаха по-голям успех и изминаха половин километър, преди да стигнат до разкривена дървена стълба в скалата. Качиха се и се огледаха.
Тук, високо над морето, вятърът беше издухал мъглата, която продължаваше да се стели под тях. Ориентираха се с помощта на компаса.
— Добре, значи или си се насочила далеч на юг от имението, или си го заобиколила близо от север. Колко време ти трябваше да намериш плажа?
— Двайсет минути. Но съм сигурна, че няколко пъти се въртях, така че не разчитай на това.
— Как беше течението?
— През повечето време почти мъртво пред носа.
— Значи може би си тръгнала на юг. — Сам вдигна бинокъла и започна да оглежда околността. — Виждаш ли фара…?
— Да, ето там — каза тя и посочи с ръка. — Изчакай малко…
След няколко секунди в мрака наистина проблесна бялата пулсираща светлина.
— Не повече от две мили — рече Сам, — ситуацията е под контрол.
Глава 37
Десет минути по-късно отново бяха във водата и караха на север. Този път гледаха да стоят далеч от прибоя и скалите, дори с цената на малко забавяне. Времето беше спокойно и вълните се търкаляха бавно, но Сам и Реми бяха постоянно нащрек за скалите, които ги дебнеха някъде отляво. Не искаха да рискуват отново да се озоват в лабиринта.
След трийсетина минути Сам намали мощността и остави лодката да се носи свободно. Реми го погледна въпросително. Сам сложи ръка на ухото си, посочи напред и прошепна: