Белия дявол — Синове
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белия дявол — Синове». Краткое содержание книги:
— Пази Зоя, Науме! Един ден ще ти поискам сметка за живота й!
— Напускате ли ни, княз?
— Отивам във Венеция… Ако някой ден търсиш хляб и легло, знаеш къде да ме намериш.
Спидер впи пръсти в рамото на хърватката.
— Спиш ли?
— Мъча се да не припадна.
— Трябва да чуеш нещо!
— Чух, Филипе. Добър път. Бог да те пази.
— Само това ли имаш да ми кажеш?
— Ще моля бога да спаси душата ти… Нямам сили, не мога да говоря!
— Добре, Зоя, няма да те мъча. Освобождавам те от съпружеската клетва… Никога няма да се позова на брачното тайнство. Наум ще се грижи за тебе, докато му кажеш да се маха. Дотогава той е твой роб. Последно слово, Зоя… Ако почувствуваш нужда да ме видиш, кажи му да те доведе при мен…
Хърватката не отговори. Спидер изчака да ги изгуби от поглед и се огледа за Хасан Али. Трябваше да го пропусне пред себе си, след това щеше да обърне Атаман на северозапад и волен като вятъра, да полети към Венеция.
Когато Паяка застреля Ром, Марс можеше да го спре било с нож, било с изстрел, но това би значело да го убие в гръб. Не, копелето искаше да види агонията в очите му, да чуе предсмъртните му хрипове, да почувства миризмата на анкора…
Марс се измъкна изпод коня. Потерята налиташе. Остра болка в прасеца и бедрото прежулиха мозъка му. „Трябва да бягам назад, към Одрин! Тогава Хасан Али ще избира мен или князете!“ В далечината се виждаше ниска, подпалена от залеза гора и Марс побягна към нея. Надяваше се зигзагът му да е по-бърз от ръцете на спахиите. „Ако костите ми са здрави, ще се измъкна!“ — помисли той, погнат от оловото на потерята. Преброи двадесет и два изстрела, после чуваше само собственото си дишане. Болката ставаше все по-остра, ботушът му се пълнеше с кръв, но когато хлътна в гората и се обърна, в далечината се виждаха единствено две прозрачни облачета прах, които слънцето беше оцветило розово. Хасан Али беше избрал дълга пред лесната плячка.
Когато нощта падна с непрогледната си тежест, Марс свали ботушите, брича и огледа крака си. Бедрото му беше раздрано от хълбока до глезена, но раната беше външна и бързо щеше да зарасне. Намери поток, изми крака, изпра клина и потърси завет. Сега имаше нужда от сън. Изход щеше да търси на сутринта. Ако, дай боже, седлото беше все още на гърба на Ром, а в него и златото му, изход все щеше да се намери…
Събуди се преди разсъмване. Слънцето все още не беше се подало зад хълмовете, пернатият свят още спеше. Скочи и хукна в кръг. Кракът го болеше, нощният студ го беше сковал така, че кръвта му едва се движеше в жилите. Когато възстанови кръвообращението, надяна мокрия брич, напъха краката си в ботушите и потърси трупа на Ром. Завари багажа си непокътнат, затрупа жребеца с камъни, метна седлото на рамо и тръгна на запад.
15
Когато Наум Белиот пристигна в Скендера, княгиня София Авалова страдаше от зъбобол. В устата й бяха останали по четири резци отгоре и отдолу, но от няколко месеца и те бяха започнали да се обаждат. „Превръщам се в старица — спокойно мислеше албанката. — Животът свършва!“ Не й се умираше, напротив. Семейните дела бяха в хаос. Мъжете Авалови скитаха някъде из Империята и само всевишният знаеше живи ли са още. София беше свикнала да губи близките си и с примирение посрещаше лоши новини, от добрите обаче беше започнало да й призлява. Ставаше нещо с нея. Когато получи последното писмо от Константин, кръвта се изтегли от главата й и рухна на пода, но когато се свести в ръцете на Ната, знаеше съдържанието му, сякаш някой в отвъдното й го беше прочел.
— Марс е освободил Вангел! — с треперещи ръце София разгърна ситните, педантични страници на първородния си син, увери се в отвличането на внука си и хукна из Скендера. „Бели дяволе, познах те — шепнеше тя. — Сърцето ми те позна, скъпи. Каква сила вдъхна на Марс, Вангели, и него ли остави за свой наместник на земята! Ела в съня ми, чакам заповедите ти, княз Авалов!“
Но Белия дявол отлагаше появяването си. Мина лятото, земята подгизна от есенните дъждове, карпатските студове я сковаха и до средата на април Скендера приличаше на ледена пустиня. От началото на века Европа не помнеше такива студове. Замръзнаха Дунавът, Рейн, Елба, Балтика, Понт Евксински, над царския град валя сняг и затрупа всичко по-ниско от човешки бой. София зъзнеше край камината, слушаше воя на вълците и чакаше пролетта да отвори пътищата, по които трябваше да се завърнат двамата й сина, внукът й Вангел я Марс, копелето на Мана слугинята. Когато слънцето проби оловото на небето и топенето започна, от юг плъпнаха конните орти на спахиите. София не знаеше, а и никой не беше чул в затънтения накрай света Скендер, че цезарят на Свещената източна империя Фердинанд Втори беше подписал ферман, по силата на който Молдова, Влашко и Трансилвания губеха формалната си независимост и падаха под властта на Османовци.