Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Тогава защо не можа да изпратиш съобщение?
— Нямаше… нямаше средства за комуникация.
— Защо ти отне толкова време да се върнеш?
— Аз… не мога да ти отговоря точно сега.
— Дагни, в опасност ли беше?
Съчетанието от усмивка и горчивина в гласа й беше почти като съжаление, когато отговори:
— Не.
— Като затворник ли те държаха?
— Не, всъщност, не.
— Значи си можела да се върнеш по-скоро, но не си го направила?
— Така е, но не мога да ти кажа повече сега.
— Къде си, Дагни?
— Имаш ли нещо против да не говорим за това сега? Почакай да се видим.
— Разбира се, няма да задавам въпроси. Само ми кажи: в безопасност ли си?
— В безопасност ли? Да.
— Искам да кажа, имаш ли някакви трайни наранявания или последствия?
Тя отговори с все същата безрадостна усмивка:
— Наранявания — не, Ханк. Що се отнася до трайните последствия, не знам.
— Още ли ще бъдеш в Ню Йорк довечера?
— Ами да, аз… върнах се завинаги.
— Наистина ли?
— Защо питаш?
— Не знам, мисля, че свикнах твърде много с това какво е… когато не мога да те намеря.
— Върнах се.
— Да. Ще те видя след няколко часа — гласът му прекъсна, сякаш изречението беше толкова чудно, че не можеше да му повярва. — След няколко часа — твърдо повтори той.
— Ще бъда тук.
— Дагни…
— Да?
Той се засмя меко.
— Не, нищо. Просто исках да послушам гласа ти още малко. Прости ми. Не сега. Не искам да казваш каквото и да е сега.
— Ханк, аз…
— Като се видим, скъпа. До скоро.
Тя остана загледана в смълчаната слушалка. За пръв път от завръщането си изпита болка, яростна болка, но тя я караше да се чувства жива, защото си заслужаваше да се изпита. Обади се на секретарката си в „Тагарт трансконтинентал“, за да я уведоми накратко, че ще бъде в кабинета си след половин час.
Статуята на Нат Тагарт беше реална, когато се изправи пред нея на перона на терминала. Струваше й се, че са сами в голям, кънтящ храм, с мъгливи силуети на безформени призраци, които се извиват и изчезват край тях. Стоеше неподвижна, вперила поглед нагоре в статуята, сякаш полагаше клетва. Върнах се — това бяха единствените думи, които можеше да произнесе.
Надписът „Дагни Тагарт“ още седеше на матираното стъкло на вратата на кабинета й. Израженията по лицата на персонала, когато влезе в преддверието, бяха като на удавници, видели спасителен пояс. Видя Еди Уилърс, който стоеше на бюрото си в обградения със стъкло офис, и някакъв мъж пред него. Еди понечи да тръгне към нея, но спря — изглеждаше като затворник. Тя поздрави с поглед всяко лице, усмихвайки се нежно като на обречени деца, после тръгна към бюрото на Еди. Той я гледаше как се приближава, сякаш не виждаше нищо друго. Но във вдървената си поза той изглеждаше така, като че се преструва, че слуша мъжа пред себе си.
— Движеща сила ли? — казваше мъжът с рязък, отривист и сопнат, но същевременно неясен, носово провлачен глас. — Няма проблем с движещата сила. Просто махате…
— Здравей — меко каза Еди с приглушена усмивка като на далечно видение. Мъжът се обърна и я погледна. Имаше жълтеникав цвят на лицето, къдрава коса, здраво лице с меки мускули, и отвратителната привлекателност, която повече приляга на естетическите стандарти, използвани по баровете — замъглените му кафяви очи бяха празни и блудкави като стъкло.
— Госпожице Тагарт — каза Еди с дълбок, сериозен глас, сякаш игнорираше мъжа, за да го принуди да възприеме маниери, за които не беше и чувал, — мога ли да ви представя господин Мийгс?
— Приятно ми е — без интерес каза мъжът, после се обърна към Еди и продължи, сякаш нея я нямаше: — Просто махате „Комет“ от разписанието за утре и за вторник и изстрелвате локомотивите към Аризона за специалния товарен с грейпфрутите, а подвижния състав вземате от въглищата на Скрантън, за които ви споменах. Изпратете заповедите незабавно.
— Нищо такова няма да правиш! — задави се тя, твърде сащисана, за да се ядоса.
Еди не отговори. Мийгс я погледна с нещо като учудване, ако очите му бяха в състояние изобщо да изразяват реакция.
— Изпратете заповедите — спокойно каза той на Еди и излезе.
Еди драскаше бележки по лист хартия.
— Луд ли си? — попита тя.
Той вдигна очи, сякаш изтощен след часове побой.