Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Небето беше като пещ, а улиците на Ню Йорк — като улеи, по които течаха не въздух и светлина, а стопен прах. Дагни стоеше на един ъгъл, където я беше оставил автобусът от летището, и гледаше града с пасивно учудване. Сградите изглеждаха износени от седмиците лятна жега, но хората сякаш бяха износени от вековете страдание. Тя стоеше и ги наблюдаваше, обезоръжена от чудовищното чувство за нереалност. То беше единственото, което изпитваше още от ранните часове на сутринта, от мига, когато от празната магистрала бе стигнала пеш до един непознат град и бе спряла първия минувач, за да го попита къде е.
— Уотсънвил — отговори той.
— А в кой щат?
Човекът я погледна, каза „Небраска“ и побърза да отмине. Тя се усмихна безрадостно, разбрала, че той се чуди откъде е дошла, и че нито едно от обясненията, които можеше да си въобрази, не бояха толкова фантастични, колкото истината. И все пак именно Уотсънвил й се струваше фантастичен, докато вървеше по улиците към гарата. Беше изгубила навика да вижда отчаянието като нормален, основен аспект на човешкото съществуване — толкова нормален, че минаваше незабелязан — и гледката я порази с цялото си безсмислие. Виждаше белега на болка и страх по лицата на хората, и уклончивия поглед, който отказва да ги осъзнае — сякаш се движеха из някаква огромна преструвка, играейки ритуал, който да ги предпази от реалността, който да остави земята скрита, а живота им — неизживян. Те живееха в ужас пред нещо безименно и забранено — забранено им бе просто да вникнат в същността на болката си и да подложат на съмнение дълга си да я понасят. Виждаше това толкова ясно, че искаше да се приближи към всеки непознат, да го разтърси, да се разсмее в лицето му и да извика: „Отърси се!“
Нямаше причина хората да са толкова нещастни, никаква разумна причина… После си спомни, че именно разумът беше силата, която те бяха отпъдили от своя свят. Качи се на влака на „Тагарт“ към най-близкото летище, не каза на никого коя е, струваше й се, че това няма значение. Седна до прозореца в един вагон, като чужденец, който трябва да научи неразбираемия език на хората наоколо. Взе един захвърлен вестник, успя с усилие да разбере написаното, но не и причината да го пишат: всичко изглеждаше детински безсмислено.
Загледа удивено един абзац в колонка, препечатана от нюйоркски вестник, в който се казваше твърде съпричастно, че господин Джеймс Тагарт желае да заяви, че сестра му е загинала в самолетна катастрофа, въпреки всички непатриотични слухове за противното. Бавно си припомни Директива 10–289 и осъзна, че Джим е притеснен от общественото подозрение, че е изчезнала като дезертьор.
Стилът на параграфа предполагаше, че изчезването й е било важен обществен въпрос, който още не е затихнал. Имаше и други доказателства: споменаване на трагичната смърт на госпожица Тагарт в една история за растящия брой самолетни катастрофи, а на последната страница имаше и обява, която предлагаше 100 000 долара награда на човека, който открие останките от самолета й, подписана от Хенри Риърдън. Това я подтикна да бърза — останалото беше без значение. След това осъзна бавно, че завръщането й също е обществен въпрос, който ще бъде приет като голяма новина. Изпита инертно изтощение пред перспективата на драматичното завръщане у дома, от това да се изправи пред Джим и пресата, да стане свидетел на цялата тази възбуда. Щеше й се да са го преглътнали, докато я нямаше.
На летището видя провинциален репортер да интервюира някакви заминаващи държавни служители. Изчака го да свърши, приближи се, протегна документите си за самоличност и каза спокойно под смаяния му поглед:
— Аз съм Дагни Тагарт. Бихте ли известили, че съм жива и ще бъда в Ню Йорк днес следобед?
Самолетът тъкмо се канеше да излети и така избегна необходимостта да отговаря на въпроси. Гледаше прериите, реките, градовете, които преминаваха на недостижимо разстояние под нея, и усети, че чувството за дистанция, което човек изпитва, гледайки земята от самолет, е като онова, с което гледа хората — само дето дистанцията й от тях изглежда беше по-голяма. Пътниците слушаха някакво радиопредаване, което изглеждаше важно, ако се съдеше по изостреното им внимание. Тя улавяше откъслечни реплики, произнесени от фалшиви гласове, които говореха за някакво ново изобретение, което щяло да донесе някакви неопределени ползи на някакво неопределено обществено благо. Думите очевидно бяха подбрани така, че да не носят никакво значение запита се как може някой да се преструва, че слуша реч, и все мак пътниците правеха точно това.