Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Изнасяха същото представление като дете, което, неспособно още да чете, държи отворена книга и казва каквото си иска, преструвайки се, че го вижда в неразбираемите черни редове. Но детето поне знае, че това е игра — тези хора се преструваха пред себе си, че не се преструват, те не познаваха никаква друга форма на съществуване.
Усещането за нереалност остана единственото чувство, което изпитваше, докато се приземяваше, докато бягаше от тълпата репортери, без да я видят, докато избягваше пиацата за таксита и се качваше ма автобуса, докато пътуваше, и накрая — когато застана на един уличен ъгъл и погледна Ню Йорк. Сякаш виждаше изоставен град.
Не изпита чувството, че се прибира у дома, когато влезе в апартамента си — мястото беше като удобна машина, която можеше да използва за цел, която вече нямаше никакво значение. Обаче усети прилив на енергия — като при разкъсване на мъгла, като парченце смисъл — когато вдигна слушалката и се обади в кабинета на Риърдън в Пенсилвания.
— О, госпожице Тагарт… Госпожице Тагарт! — извика с радостен стон строгата и лишена от емоции госпожица Айвс.
— Здравейте, госпожице Айвс. Не ви уплаших, нали? Знаехте ли, че съм жива?
— О, да! Чух го по радиото тази сутрин.
— Господин Риърдън в кабинета си ли е?
— Не, госпожице Тагарт. Той… той е в Скалистите планини и търси… тоест…
— Да, знам. Знаете ли къде мога да го намеря?
— Очаквам да го чуя всеки момент. В момента е в Лос Гатос, Колорадо. Обадих му се веднага, щом чух новините, но беше излязъл и му оставих съобщение да ми се обади. През по-голямата част от деня лети… но ще ми се обади веднага, щом се върне в хотела.
— Кой е хотелът?
— „Елдорадо“, в Лос Гатос.
— Благодаря ви, госпожице Айвс — понечи да затвори.
— Госпожице Тагарт!
— Да?
— Какво стана с вас? Къде бяхте?
— Аз… ще ви кажа, щом се видим. В момента съм в Ню Йорк. Когато господин Риърдън се обади, кажете му, моля, че ще бъда в кабинета си.
— Да, госпожице Тагарт.
Тя затвори, но ръката й остана върху слушалката — беше сграбчила първото нещо, което имаше значение. Погледна апартамента си и града през прозореца и изпита нежелание да се гмурне отново в мъртвата мъгла на безсмислието. Вдигна слушалката и се обади в Лос Гатос.
— Хотел „Елдорадо“ — каза сънлив и сърдит женски глас.
— Бихте ли записали съобщение за господин Хенри Риърдън? Помолете го, щом се върне, да…
— Момент, моля — провлачено каза гласът, с нетърпение, което отхвърля всяко усилие като натрапване.
Тя чу щракането на връзките, бръмчене, прекъснато няколко пъти, и накрая ясен, твърд мъжки глас:
— Ало?
Беше Ханк Риърдън. Тя се вторачи в слушалката като в цев на пистолет, приклещена, неспособна да си поеме дъх.
— Ало? — повтори той.
— Ханк, ти ли си?
Чу тих звук, повече като въздишка, отколкото като вик на изненада — после дългото, празно пращене по линията.
— Ханк — не последва отговор. — Ханк! — ужасено викна тя. Като че чу усилието, с което той си поемаше дъх, и шепота му — не беше въпрос, а твърдение, с което казваше всичко:
— Дагни.
— Ханк, съжалявам, скъпи, съжалявам! Не знаеше ли?
— Къде си, Дагни?
— Добре ли си?
— Естествено.
— Не знаеше ли, че съм се върнала… и съм жива?
— Не… Не знаех.
— Боже, съжалявам, че се обадих, аз…
— За какво говориш? Дагни, къде си?
— В Ню Йорк. Не чу ли по радиото?
— Не. Тъкмо влизам.
— Не ти ли предадоха съобщение да се обадиш на госпожица Айвс?
— Не.
— Добре ли си?
— Сега ли? — тя чу тих, мек смях. Слушаше звука от несдържания му смях, звука на младост, който растеше в гласа му с всяка дума. — Кога се върна?
— Тази сутрин.
— Дагни, къде беше?
Тя не отговори веднага.
— Самолетът ми се разби — каза тя. — В Скалистите планини. Прибраха ме хора, които ми помогнаха, но не можах да изпратя съобщение на никого.
Смехът напусна гласа му.
— Толкова лошо ли беше?
— О… катастрофата ли? Не, не беше. Не бях ранена. Не и сериозно.