Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Не би било добре — меко каза доктор Ферис — да разбуждаме обществено негодуване срещу Държавния научен институт в такова взривоопасно време. В страната царят недоволство и безпокойство, и ако хората разберат погрешно същността на новото изобретение, могат да обърнат гнева си към всички учени. А учените никога не са били популярни сред масите.
— Мир — пееше висока, стройна жена в микрофона. — Това и изобретение е велик, нов инструмент на мира. То ще ни защити от агресивните замисли на себичните ни врагове, ще ни позволи да дишаме свободно и да се научим да обичаме другите — имаше кокалесто лице и уста, натрупала горчивина по коктейлите, и носеше свободна бледосиня рокля като сценично облекло на арфистка. — Можем да го смятаме за чудото, смятано за невъзможно, за мечтата на вековете, за окончателния синтез на науката и любовта!
Доктор Стедлър погледна към лицата по трибуните. Сега седя ха спокойно, слушаха, но очите им имаха гаснещ и смътен израз — израз на страх, който постепенно приемаха като постоянен, израз на ранени хора, чиито пресни рани постепенно се покриват и потъмняват от ципата на инфекцията. Знаеха, също както и той, че те са мишените на безформените тръби, които стърчаха от гъбовидния купол на сградата, и се чудеше как потушаваха тази мисъл в умовете си и как избягваха това знание — явно беше, че думите, които с готовност поглъщаха и на които вярваха, бяха веригите, които ги оковаваха, подобно на козите, сигурно заклещени в обхвата на тръбите. Искаха да вярват — той видя присвитите им устни, случайните подозрителни погледи, които хвърляха на съседите си, сякаш ужасът, който ги заплашваше, не беше звуковият лъч, а хората, които щяха да ги накарат да признаят, че е ужас. Очите им постепенно се замъгляваха, но остатъкът от усещане за рана беше всъщност вик за помощ.
— Защо мислите, че мислят? — меко попита доктор Ферис. Разумът е единственото оръжие на учения, а разумът няма власт над хората, нали? Във времена като днешните, когато страната се разпада, а тълпата е подтиквана от сляпо отчаяние, на ръба преди откритите бунтове и насилието, редът трябва да се запази с всички налични средства. Какво можем да направим, като трябва да си имаме работа с хора?
Доктор Стедлър не отговори. Дебела, разплута жена, с неподходящ сутиен под подгизналата от пот рокля, говореше по микрофона — доктор Стедлър не можа да повярва в началото, че новото изобретение трябва да бъде посрещнато с особена благодарност от майките в страната. Доктор Стедлър се извърна — Ферис вече виждаше само благородната линия на високото му чело и дълбоките, горчиви бръчки в ъгълчетата на устата му. Внезапно, без причина или предупреждение, Робърт Стедлър се обърна към него. Беше като избликнала кръв от внезапно отворила се рана: лицето на Стедлър беше открито, пълно с болка, ужас, искреност, сякаш в този миг и той, и Ферис бяха човешки същества, и той простена с невярващо отчаяние:
— В цивилизован век, Ферис, в цивилизован век!
Доктор Ферис се изсмя меко и продължително.
— Не знам за какво говорите — отговори той, сякаш цитираше.
Доктор Стедлър сведе очи. Когато Ферис заговори отново, в гласа му имаше един почти недоловим оттенък, който Стедлър не можеше да определи, но знаеше със сигурност, че този тон нямаше място в цивилизован разговор:
— Не би било добре, ако се случи нещо, което да изложи на опасност Държавния научен институт. Би било жалко, ако институтът трябва да бъде затворен, или пък да се наложи някой от нас да го напусне. Къде можем да отидем? Учените са невероятен лукс в наши дни и няма много хора или институции, които да могат да си позволяват дори необходимото, а да не говорим за лукса. За нас няма вече отворени врати. Няма да сме добре дошли в изследователските отдели на промишлени концерни, като например „Риърдън стийл“. Освен това, ако си създадем врагове, от тях ще се бои и всеки, който се опита да се възползва от нашите таланти. Човек като Риърдън би се борил за нас. Ами човек като Орън Бойл? Но това са чисто теоретични размисли, защото всъщност всички частни изследователски центрове бяха затворени със закон — Директива 10–289, издадена, както може би не знаете, от господин Уесли Мауч. Може би мислите за университетите? Те са в същото положение. Не могат да си позволят да си създават врагове. Кой би излязъл в наша защита? Мисля, че човек като Хю Акстън би го направил, но да говорим за това, означава да допуснем анахронизъм. Той беше част от друга епоха. Условията в нашата социална и икономическа реалност отдавна са направили съществуването му невъзможно. А не мисля, че доктор Саймън Причът, или пък поколението, израснало под негово водачество, ще може или ще иска да ни защити. Никога не съм вярвал в ефикасността на идеалистите, сигурно и вие, а сега не е време за непрактичен идеализъм. Ако някой иска да се противопостави на правителствената политика, как могат да го чуят? С тези господа от пресата ли, доктор Стедлър? По този микрофон? Има ли независим вестник в страната? Неконтролирана радиостанция? Или пък някаква частна собственост, лично мнение? — тонът на гласа беше вече очевиден: беше тон на бандит. — Личното мнение е лукс, който никой не може да си позволи в наши дни.