Престолът от драконова кост

На двора нямаше нищо за гледане, освен един кухненски прислужник, седнал на ръба на каменния кладенец — дългокрак младеж с чорлава коса и изцапана риза. Освен него там имаше само овце — мръсни купчинки вълна, които търсеха из черната земя поникнала трева.

— Какво има? — попита той и сложи широката си длан на рамото й. — Мразиш ли ме, че си тръгна, без да промълвиш и дума?

Тя поклати глава и за миг в косата й се вплете един слънчев лъч. Ръката й се прокрадна към неговата и я хвана с хладните си пръсти.

— Не — каза тя, все така загледана в празния двор долу, — но мразя нещата, които виждам около себе си.

Той се наведе, но тя рязко издърпа ръката си и я вдигна към лицето си, сякаш да го заслони от следобедното слънце.

— Кои неща? — попита той и в гласа му се промъкна раздразнение. — Да не би да предпочиташ да си в Меремунд и да живееш в онзи ветровит затвор, който ми даде баща ми, с вонята на риба, която отравя въздуха дори на най-горните балкони? — Той посегна, хвана брадичката й и нежно, ала решително я обърна към себе си. Очите й бяха гневни и насълзени.

— Да! — каза тя и отблъсна ръката му, ала не отклони погледа си от неговия. — Мисля, че да. Там можеш да усещаш вятъра и да виждаш океана.

— Господи, момиче, океана! Ти си господарка на целия свят, а плачеш, защото не можеш да виждаш проклетата вода? Погледни! Погледни натам! — Той посочи с ръка отвъд стените на Хейхолт. — Какво според теб представлява Кинслах?

Тя го погледна насмешливо.

— Това е само залив, кралски залив, който безстрастно очаква краля да се понесе из него на кораба си или да поплува. Никой крал не може да притежава морето.

— Аха. — Той се отпусна на една табуретка и изпружи дългите си крака. — И с това, предполагам, искаш да намекнеш, че ти също се чувстваш тук като в затвор? Каква глупост! Знам защо си разстроена.

Тя спря да гледа през прозореца, обърна се и го погледна изпитателно.

— Нима? — В насмешливия й тон се прокрадна малка надежда. — Кажи ми тогава защо, татко.

Елиас се засмя.

— Защото ще се омъжваш. Изобщо не ме изненадваш. — Той придърпа табуретката си към нея. — О, Мири, няма от какво да се страхуваш. Фенгболд е перко, ала е още млад и глупав. С една търпелива женска ръка, която да го насочва, скоро ще се научи на обноски. А ако не — е, това ще докаже, че наистина е глупак, щом не знае как да се държи с дъщерята на краля.

Лицето на Мириамел застина в примирение.

— Ти не разбираш. — Гласът й бе равен като на данъчен чиновник. — Фенгболд ме вълнува, колкото камък или обувка. Загрижена съм за теб — ти си този, който трябва да се страхува. Защо е цялата тази показност? Защо се подиграваш и заплашваш старите хора?

— Подигравам се и заплашвам ли? — За миг широкото лице на Елиас се сгърчи грозно. — Този стар кучи син пее песен, с която все едно ме обвинява, че съм убил брат си, а ти твърдиш, че се подигравам с него? — Кралят рязко се изправи и с гневен ритник отпрати табуретката в средата на стаята. — От какво трябва да се страхувам? — внезапно попита той.