Вратата на Абадон

На кораба цареше тишина. Моника и двамата ѝ помощници отново бяха ограничени в пределите на пасажерските помещения и последния път, когато ги провери, те седяха в камбуза, но не разговаряха. Предателството на Коен бе удар за всички и те все още не можеха да го преодолеят. Самият Коен бе в шлюза. Това бе единственото място, наподобяващо килия. Холдън можеше само да се надява, че слепецът няма да изпадне в паника.

Алекс се бе върнал в пилотската кабина. След като затвори Коен в шлюза, Еймъс се бе измъкнал тихомълком. От всички тях механикът бе приел предателството най-тежко. Холдън знаеше, че животът на Коен зависи от това дали Еймъс ще успее да понесе случилото се. Ако решеше да направи нещо, Холдън нямаше да може да го спре, но не смяташе дори да опитва.

И така двамата с Наоми останаха сами на мостика. Тя извършваше последни настройки на комуникационната система, преди да я пусне. След като демонтираха устройството на Коен, бяха успели да я стартират, без вирусът да я хакне.

Наоми очевидно очакваше той да заговори. Но Холдън нямаше представа какво да каже. Вече година Милър бе смущаващ призрак, който се появяваше хаотично и говореше неразбрано. Сега всичко, което Милър бе казал, като че придобиваше смисъл и се превръщаше в черно предзнаменование.

Джули Мао се бе присъединила към играта.

По някакъв начин, докато Милър бе преследвал Холдън из Слънчевата система, протомулекулата бе използвала Джули, следвайки собствените си потайни планове. Джули бе причината за марсианското съдебно преследване, лишило го безопасен пристан и работа. Тя бе уредила на кораба да се настани репортерски екип, който да го изпрати при Пръстена. А сега изглежда тя стоеше зад предателството, което на практика го бе принудило да премине през Пръстена, за да остане жив. Призрачната Джули не приличаше на неговия Милър. Тя действаше със съвсем конкретна мисъл. Имаше достъп до финансови средства и влиятелни връзки. Единственото общо с Милър бе интересът им към него. И ако това бе истина, следователно всичко извършено от нея бе следвало съвсем определена цел.

Да го доведе тук. Да го принуди да премине през Пръстена.

Тръпки преминаха по гърба му и го накараха да настръхне. Той се наведе над най-близкия пулт и включи външните телескопи. Нямаше нищо в това лишено от звезди пространство с изключение на неактивните пръстени и огромната синкава топка в средата. Пред погледа му изплува ракетата, която ги бе последвала през портала и се бе присъединила към бавно въртящия се куп от отломъци около станцията.

Сякаш станцията заявяваше: „В края на краищата всичко идва при мен“.

— Трябва да ида там — произнесе той на глас в мига, когато тази мисъл изплува в съзнанието му.