Вратата на Абадон

— Ще ви помоля да носите през цялото време идентификационните си карти — продължаваше войникът, вдигнал в ръка бяла пластмасова карта. — Те не са само ключове към вашите каюти, но срещу тях ще получавате и храна в столовата. Те ще ви допускат там, където имате право да влизате.

Русата жена извърна глава към Мелба и се ококори. Мелба едва не се разсмя. Бялата карта в ръцете на войника внезапно почервеня.

— Промяната в цвета — обясни той — означава, че се намирате в забранена зона и трябва незабавно да си тръгнете. Но не бива да се тревожите кой знае колко. Корабът е голям и човек лесно се обърква. За последната седмица дори аз бях спипван четири пъти. Никой няма да ви прави забележка за неволни грешки, но охраната ще следи и ще иска да знае какво става, ако се повтарят твърде често.

Мелба погледна бялата си карта. На нея имаше снимка на сериозното ѝ лице. Войникът ги приветства с добре дошли и подчерта колко оценяват помощта им, каква чест е да са всички на този кораб и прочее. Как те всички заедно са един голям екипаж. Това пробуди дълбоко в нея чувството на омраза и тя се размърда неспокойно.

Не знаеше какво ще направи, когато се озоват от другата страна, но бе сигурна в едно — че трябва да намери Холдън. Да го намери и да го унищожи. А също и аудиотехника. Всичко, което би могло да насочи разследването към нея, трябваше да бъде премахнато. Зачуди се дали може да си набави фалшива карта, или някоя с по-висок статут на кораба от тази на Мелба Кох. Такава, с която да може да се качва на совалката. Ще се наложи да провери това. Сега вече импровизираше, а това означаваше, че ще са ѝ нужни най-добрите инструменти.

Хората около нея започнаха да се надигат. По изпълнените им с досада лица предположи, че сега ще ги развеждат из кораба. Вече бе посещавала „Принц Томас“. Беше привикнала с високите тавани и широките коридори, където трима души можеха да вървят един до друг. Знаеше къде се намират почти всички важни неща, но реши да го скрие. Подреди се в редицата зад останалите.

— В случай на тревога от вас се иска само да се върнете в каютата си и да се пристегнете с коланите — говореше войникът, като вървеше заднешком, за да може да ги вижда. Някой зад нея изпръхтя тихо, друг се изкиска. Настроението продължаваше да е безгрижно.

— А ето я и столовата за цивилни. — Мъжът се обърна и ги поведе през плъзгащите се стоманени врати. — Тези от вас, които са работили тук и преди, вероятно са свикнали да получават храна в офицерската столова, но сега ние поемаме на военна мисия и тук ще е мястото, където ще се храните.

Столовата за цивилни бе ниско, сивкаво помещение със завинтени за пода маси и столове. Вътре имаше десетина мъже и жени на различна възраст. Мършав мъж с чисто бяла коса се бе подпрял на омекотената стена и пиеше от кутия. Двама мъже с черни раса и бели яки на свещеници се бяха привели един към друг в ъгъла като прогонени деца. Мелба вече бе започнала да се обръща, когато нещо привлече вниманието ѝ. Познат глас.