Вратата на Абадон
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-501-4
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Вратата на Абадон». Краткое содержание книги:
На двайсетина крачки от тях Тили Фейгън говореше с възрастен мъж, който сякаш се колебаеше дали да ѝ се разсърди, или да флиртува с нея. Тили вдигна глава и смехът ѝ подтикна хората от съседните маси да се обърнат. Мелба бе споходена от неочакваното и неприятно усещане, че облечена твърде семпло. За един кратък миг маската ѝ падна и тя отново се превърна в Клариса.
Като се стараеше да пристъпва бавно и спокойно, тя продължи към дъното, следвайки тълпата, приведена и незабележима за околните. Тили погледна раздразнено към войника и хората, които го следваха, но не забеляза Мелба. Не и този път. Войникът ги изведе навън и те продължиха по коридора към новите им каюти. Мелба освободи плитката и спусна косата пред лицето си. Знаеше, разбира се, че на „Принц“ има делегация от Земята, но бе решила, че това е без особено значение. А сега вече се питаше колко души тук биха могли да познават Клариса Мао. Споходи я ужасното видение как свива зад някой ъгъл и среща Мика Краус или Стивън Комър. Представи си как се облещват от изненада и се зачуди дали би могла да убие и тях. Защото ако не го направи, очакваше я съд и затвор, също като баща ѝ.
Войникът говореше нещо за техните каюти, разпределяше ги един по един. Помещенията бяха съвсем миниатюрни, но необходимостта всеки от тях да разполага със своя противоускорителна койка означаваше, че няма да се налага да делят легла. Би могла да не излиза от каютата и да подкупи някого да ѝ носи храна. Само че това щеше да затрудни още повече премахването на Холдън. Трябваше да има някакъв начин…
Войникът произнесе нейното име и тя осъзна, че не е за първи път.
— Тук съм — обади се. — Извинете.
Тя се пъхна в каютата, вратата разпозна картата ѝ, отвори се докрай, сетне се затвори зад нея. Мелба остана така за няколко секунди, като се чешеше унесено по ръката. В помещението грееше ярка светлина, беше чисто и подредено, не както на „Церизиер“.
— Дойде да импровизираш — прошепна тя и гласът ѝ прозвуча сякаш принадлежеше на някой друг. — Ето че стигна. Започни да импровизираш.
20.
Холдън
Вместо да го накарат да се успокои, седмиците и месеците на непрестанни интервюта бяха създали на Холдън нова самоличност. Друга негова версия, която се изправяше пред камерите и отговаряше на въпросите. Тя обясняваше неща и разказваше истории по начин, достатъчно забавен, за да задържи вниманието върху него. Не беше едно от нещата, за които би си помислил, че имат практическо приложение.
Още една изненада сред многото други.
— Това — рече Холдън и вдигна ръка към големия монитор на командното табло — наричаме бавна зона.
— Ужасно име — подхвърли Наоми. Тя също беше на мостика, но малко встрани и вън от обсега на камерите. — Бавна зона. Наистина ли?
— Имаш ли по-добро име? — попита я Моника. Тя прошепна нещо на Клип и той се премести малко наляво, а камерата го последва, описвайки дъга. Разкъсаните кръвоносни съдове в окото му бяха започнали да зарастват. Скоростната гонитба преди Пръстена се бе отразила зле на всички.
— Все още предпочитам названието на Алекс — отвърна Наоми.
— Небе на глухарчето? — изсумтя Моника. — Първо, само хората от Земята и Марс имат представа какво е глухарче. И второ, не, това звучи глупаво.
Холдън знаеше, че продължават да го снимат, затова само се усмихна и остави разговора да си върви. Ако трябваше да е честен, той също предпочиташе името, дадено от Алекс. Мястото, където се намираха, наистина изглеждаше като глухарче — небето бе изпълнено с крехки на вид структури, затворени в огромна сфера.
— Ще може ли да довършим това интервю? — попита Моника, без да поглежда към Наоми.
— Извинете, че ви прекъснах — каза Наоми, макар по нищо да не си личеше, че съжалява. Тя намигна на Холдън и той ѝ се ухили.
— И така, три… две… — Моника го посочи.
— Бавната зона, съдейки по сензорните данни, които успяхме да съберем, е с приблизителен диаметър един милион километра. — Холдън посочи тримерната симулация на екрана зад него. — Не се виждат звезди, така че е невъзможно да се локализира мястото. Границата се образува от хиляда триста седемдесет и три отделни пръстена, разположени равномерно из сферата. Досега единственият „отворен“ пръстен се оказа този, през който преминахме. Флотилиите, край които прелетяхме, все още могат да се видят от другата страна, макар че Пръстенът, изглежда, изкривява визуалната и сензорната информация и я прави ненадеждна.