Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Пристанището гъмжеше от рибарски гемии и търговски съдове, екипажите им гребяха трескаво да направят място на „Лирна“, която захождаше бавно към кея. Капитан Орвен подреди хората си в две колони и те слязоха първи по мостчето. Излъсканите им брони грееха в контраст с тъмнозелените плащове на двайсетината мъже, които чакаха в другия край на кея. Редицата им не беше съвсем права, а доспехите им, предимно от обработена кожа и по-малко стомана, не бяха съвсем еднакви. Чак на сбирщина не приличаха, но определено не можеха да се мерят с блясъка на конната гвардия. Повечето от мъжете с тъмнозелените плащове бяха с тъмна кожа, потомци на изгнаници от южните краища на Алпиранската империя, и до един бяха много високи. Пред тях стоеше още по-висок мъж, също заметнат с тъмнозелен плащ, а до него — миниатюрна тъмнокоса жена с обикновена черна рокля.
— Как изглеждам? — обърна се Вейлин към Алорнис, преди да стъпи на мостчето. Облечен беше в елегантни дрехи, ушити за него от личния шивач на краля, бяла копринена риза с бродирани по яката стилизирани ястреби, панталони от качествен памучен плат и дълъг тъмносин плащ, обточен със самур.
— Като лорд — увери го Алорнис. — Съвсем щеше да се впишеш в образа, ако носеше това нещо на кръста си, вместо да го разнасяш като тояга. — И посочи увития в платно меч, който Вейлин държеше в ръка.
Той се усмихна, слезе по мостчето и се приближи до тъмнокосата жена и високия мъж, които го посрещнаха с официални поклони.
— Лорд Вейлин — каза жената. — Добре сте дошъл в Северните предели.
— Лейди Дарена Ал Мирна — поклони се на свой ред Вейлин. — Срещали сме се и преди, макар че вие едва ли го помните.
— Отлично помня онзи ден, милорд. — Тонът ѝ беше грижливо неутрален, красивото ѝ лонакско лице не разкриваше нещо.
— Негово величество ви праща най-топли поздрави — продължи Вейлин. — Както и искрената си благодарност, задето сте продължили да управлявате тази земя от името на Короната.
— Негово величество е много любезен — отговори лейди Дарена. Обърна се към високия мъж до себе си. — Позволете да ви представя капитан Адал Зену, командир на Северната гвардия.
Гласът на капитана прозвуча студено, неучтиво почти:
— Милорд.
Вейлин погледна към редицата мъже с различните доспехи.
— Това не е пълният състав на гвардията ви, предполагам.
— Северната гвардия наброява три хиляди мъже — отговори капитанът. — Повечето имат и друга работа, срещу заплащане. Реших да не свиквам повече, отколкото е необходимо. — Погледна Вейлин и се забави миг-два, преди да добави: — Милорд.
— Добре сте постъпили, капитане. — Вейлин посочи Алорнис. — Това е сестра ми, лейди Алорнис Ал Сорна. Надявам се да я настаните подобаващо.
— Ще се погрижа за това — каза лейди Дарена и за приятна изненада на Вейлин успя да се усмихне, преди да се поклони на Алорнис. — Добре дошла, милейди.
Алорнис отвърна несръчно на поклона — благородническите маниери бяха нещо ново за нея.
— Благодаря — каза тя и сгъна кръст в лек поклон към капитана. — И на вас, сър.
Капитанът се поклони доста по-ниско и елегантно, а тонът му бе забележително по-топъл от онзи, с който се беше обърнал към новия владетел на кулата и граничен лорд.
— Милейди, за мен е чест.
Вейлин вдигна поглед към надвисналата кула, тъмен силует на фона на небето, птичи ята кръжаха край горните етажи. Кръвната песен запя с неочаквана мелодия, топъл монотонен напев, събрал в себе си усещането за нещо познато и предчувствие за безопасност. Сякаш го приветстваше с добре дошъл у дома.
Основата на кулата беше обрасла с допълнителни постройки, всичките с каменен градеж — там се помещаваха конюшните и работилниците, без които никой замък не може да функционира нормално. Вейлин насочи коня, който му бяха дали, през главната порта към двора, където прислугата чакаше да го поздрави с добре дошъл. Слезе от коня и положи усилие да заговори неколцина. Повечето му отговориха едносрично, не липсваха и зле прикрити враждебни погледи.
— Много са дружелюбни местните — измърмори Алорнис, докато влизаха в замъка. Вейлин я потупа по ръката и продължи да се усмихва на всички, макар че лицето му започваше да се схваща.
Престолната зала се намираше на приземния етаж, обикновен дъбов стол без украса стърчеше самотно на подиум с лице към голямото кръгло пространство. До едната стена спирално каменно стълбище водеше към следващия етаж.