Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Струва ми се, че това продължава цяла вечност, но за армията около нас трябва да са минали само няколко минути. Алика е убила няколкостотин души, преди да ѝ се наложи да парира удар. Стои окъпана в червено от главата до петите, кръв хвърчи от острието ѝ и от косата ѝ, когато се завърти. Кръв обагря пътя ѝ през лагера. Дори сега тя сигурно им изглежда като размазано петно, движещо се с нечовешка скорост и оставящо след себе си диря от падащи мъртъвци.
Армията на Червения предел, онези няколкостотин души, които са оцелели от цитаделата Амерот, започва да се прегрупира, когато Строителската магия отслабва. Алика и Уламир ги повеждат на обиколка, като търсят всяка по-силна формация, все още държаща позиция около разрушения замък, и я накълцват.
В последната битка баба ми повежда своите четиристотин оцелели срещу армия от две хиляди загренски брадвари, които са били пазени в резерв. Мъжете от Червения предел все още са малко по-бързи от нормалното, а неколцина са два-три пъти по-бързи от обикновен човек, и всички са окъпани в кръв. Загренците бързо се прекършват и се пръсват. Това е последната съпротива. Обсадата е разкъсана.
Войниците на баба стоят алени и тихи, с изключение на звука от капещата от тях кръв. Тя излиза отпред и се качва с две стъпки върху някакъв отломък от каменната стена. Застава там запъхтяна, докато възстановява бавно дишането си, с почервеняла броня, и оглежда своите бойци. За фон ѝ служат горящите руини на замъка, с цитаделата Амерот непокорно стърчаща сред развалините на втората стена.
Уламир Контаф пристъпва напред. Поглежда нагоре към нея, вдига големия си меч и макар че тя е само принцеса, изревава:
— Червената кралица!
— Червената кралица! — подема вика армията. — Червената кралица. — Вдигат се оръжия. — Червената кралица. — Гласовете им преливат от емоция, макар че дали скръб, триумф или и двете плюс още нещо, не мога да кажа.
15.
— Събуди се!
— Какво?
— Събуди се! — Гласът на Кара.
— Не — казах ѝ. — Още е тъмно и така ми е добре. — Е, почти. Нещо, върху което лежах, се забиваше в гърба ми.
Някаква ръка ме разтърси. Силно.
Прозях се и седнах.
— Знам защо наричат баба ми Червената кралица.
— Защото е кралица на Червения предел — обади се Тутугу някъде зад мен.
— Човек така би си помислил. Ама не. — Опипах земята около себе си. Беше твърда, влажна, песъчлива. — Защо мирише толкова гадно? — Потърках болящия ме гръбнак, после зашарих с ръце по земята и намерих дългия твърд предмет, върху който бях лежал. — Какво, по дяволите, е това нещо…
Внезапна светлина ми разкри лицето на Кара, това на Тутугу, мержелеещо се малко по-далеч, и някаква по-едра фигура в дълбоките сенки, която трябваше да е Снори. Светлината идеше от дланта на Кара — сияеща топка сребрист метал.
— Орикалкум — казах, оформяйки внимателно думата. Изведнъж си спомних. — Арката! — Озърнах се, но не видях нищо освен мрак. — Къде сме, по дяволите?
— Не знам — отвърна Кара, което бе обезсърчително, защото именно от нея се очакваше да знае разни неща.
— Във всеки случай не сме на хубаво място — обади се Тутугу. Изречено така в мрака, звучеше вярно. — Откъде взе копието?
Погледнах и открих, че предметът, върху който бях лежал, наистина е копие. Копието на Кервжич. Бях го взел от военачалника в съня си… или в спомените на баба.
— Как, по дяволите, съм…
— Не знам къде сме. Творенията на маговете на развалата са непонятни за мен — каза Кара. — Но без насочване би трябвало да сме излезли възможно най-близо — изпаднали сме обратно на някое място, където светът изтънява. На място, напукано от скорошна магия. Могъща магия.
— Това няма ли да ни отведе по-близо до Колелото? — Скорошна могъща магия не звучеше добре. — Защо никога не е „място с евтина пиячка, скъпи жени, хиподрум и хубав изглед към реката“?
— Арката е направена да служи на волята на онзи, който я използва. Аз ви поведох, а моята цел беше да ви измъкна оттам…
— Къде е момчето? — Спомних си за него, докато последните остатъци от съня ме напускаха и страхът започна да тегне на раменете ми. — Снори! Виждал ли си… — името ми убягваше — момчето?
— Снори също го няма тук — обади се пак Тутугу, по-близо до ухото ми, отколкото очаквах. — Надявам се, че е с Хенан.
— Но… — Бях сигурен, че съм го видял. Тръснах глава и реших, че сигурно съм бил още в плен на съня. — Каква е тази миризма?
— Тролове — отвърна бързо Тутугу.
— Ти надушваш тролове при всяка промяна на вятъра. А Снори каза, че никога дори не си виждал трол. — „Моля те, боже, само не тролове.“ Аз също никога не бях виждал трол и не исках да виждам. Белезите, които ми бе показал Снори от собствената си среща с тях, ми разкриваха всичко, което ме интересуваше.