Лицето на смъртта

Ето я отново същата ярост. Линда почувства надигащата се в нея лава, която беше като експлодиращи слънца.

— Един ден ще умреш — прошепна с треперещ глас тя. — Смъртта ти няма да е приятна. Заради това. Заради нещата, които правиш.

Странника я погледна и се усмихна.

— Карма. Интересна концепция. — Той сви рамене. — Вероятно си права. Но дори така да е, няма да се случи сега. А само настоящият момент е важен. В който започвам да броя. — Млъкна. — Ще броя бавно. Съвсем бавно. Имаш време, докато стигна до пет.

— Последната ми мисъл ще е за теб. Как умираш от гадна смърт.

Думите й бяха безсмислени, нямаше да променят нищо, но бяха последната съпротива, на която беше способна. Странника като че ли дори не я чу.

— Едно — започна броенето той.

Линда се опита да изгони яростта си. И да погледне пистолета, който й беше оставил на пода.

Значи това е краят.

Всичко наоколо започна да заглъхва. Имаше чувството, че някой е намалил звука на живота. Чуваше ударите на сърцето си и бавното броене на Странника.

Едно беше минало. Щеше да дойде две. После три. И четири. И накрая…? Трябваше ли да си позволи да чуе пет? Или трябваше да дръпне спусъка преди него?

Защо да чакаш, не се колебай…

„Едно“ все още ехтеше в главата й, когато посегна към пистолета. Чуваше го как вибрира във въздуха. Имаше чувството, че времето се е разтеглило, сякаш всяка секунда беше изпълнена с цял живот от остри ръбове и тя се отъркваше във всеки един от тях поотделно.

В живота имаше повече болка от удоволствия. Линда знаеше това като човек на изкуството, това беше тайната съставка, която добавяше към своите картини и скулптури.

Острите ръбове, чрез тях разбираме, че още сме в играта.

Тя коленичи и вдигна пистолета. Внимаваше случайно да не го насочи към Странника.

— Две.

Линда се шокира от изреченото, то беше като шамар в лицето й.

Яростта й отмина.

Хладината на оръжието я изненада. Както и гладкостта му. Те даваха тежки и брутални обещания.

Това се насочва към враговете — помисли си Линда, когато обърна дулото към себе си.

Някой беше създал това нещо. Беше го измислил, скицирал и превърнал в реалност. Хайде да вземем едно желязо и да го напълним с метални птиченца, които да политат към телата на други хора.

— Три.

Този път прие доста по-спокойно изреченото.

Това оръжие имаше заглушител. Приличаше на онези, които използваха наемните убийци, и предвещаваше смърт.

Въпреки това беше просто парче метал. Нищо повече, нищо по-малко. Не беше човек. Не можеш да го персонифицираш, просто го насочваш и стреляш.

Какво казваха морските пехотинци? Това е моето оръжие. Има много като него, но това е моето…