Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
— Буден ли си?
Фредерик се навежда от леглото си и за момент в почти пълната тъмнина Вернер вярва, че най-сетне ще си кажат това, което досега са премълчавали.
— Можеш да си заминеш вкъщи, Фредерик. Майната й на школата.
Фредерик само мига.
— Майка ти няма да ти се скара. Даже ще се зарадва, мисля аз. Франи също. Само за месец. А може и дори седмица. Тия говеда ще те забравят и ще си изберат друга жертва. Няма нужда даже да казваш на татко си.
Но Фредерик се свива обратно в леглото си и Вернер повече не вижда лицето му. Чува гласа му, отразен от тавана:
— Може пък да е по-добре, ако двамата с теб вече не сме приятели. — Казва го прекадено силно, опасно силно. — Знам, че ти преча. Да ходиш с мен, да се храниш с мен, да ми сгъваш дрехите, да ми лъскаш обувките, да ми пишеш домашните. Все пак… си имаш и своя работа.
Вернер стиска очи. В съзнанието му нахлува споменът за таванската му стаичка: шумоленето на миши крачка из стените, почукването на суграшицата по прозореца. Таванът, толкова скосен, че може да стои прав само до вратата. И чувството, че някъде надалеч, там, където погледът му не стига, майка му, баща му и французинът от радиопредаването стоят строени като пред картина в галерия и вторачени в подрънкващия прозорец, следят какво прави.
Вижда помръкналото лице на Юта, надвесена над останките от строшеното им радио. Има чувството, че нещо огромно и празно се готви да ги погълне всичките.
— Нямах това предвид — казва Вернер в одеялото си. Но Фредерик не продумва повече и двете момчета дълго време лежат неподвижни, наблюдавайки сините спици на Луната, превъртащи се през стаята.
Бабешката подривна група
Мадам Рюел, съпругата на пекаря — жена с красив глас, която обикновено мирише на брашно, но понякога и на пудра, или ухае на прясно нарязани ябълки, — връзва една стълба върху колата на мъжа си и заедно с мадам Гибо привечер отпрашват към улица „Карентан“, където, въоръжени с гаечни ключове, разместват указателните табели. Връщат се, пийнали и доволни, в кухнята на улица „Воборел“ № 4.
— Динан вече е двайсет километра на север — казва мадам Рюел.
— В морето!
Три дни по-късно мадам Фонтиньо дочува, че командирът на немския гарнизон е алергичен към горски енчец. Мадам Каре, цветарката, мушка един щедър сноп от него насред букета, поръчан за украса на замъка. Пращат един топ изкуствена коприна на погрешен адрес. Изписват с грешки разписанието на влаковете. Мадам Ебрар, пощаджийката, мушка едно важно на вид писмо от Берлин в гащите си, носи го у дома и вечерта пали с него камината.
Стичат се в кухнята на Етиен, с ликуващи съобщения, че някой чул комендантът на гарнизона да киха, че някой немски ботуш, точно според плана, се е хлъзнал на кучешкото лайно, заложено на стълбите пред бордея. Мадам Манек им налива шери, сайдер или мюскаде; някой стои на пост и пази. Дребничката и сгърбена мадам Фонтиньо се хвали, че блокирала телефоните на замъка за повече от час; жилавата повлекана мадам Гибо казва, че двете с внучето си боядисали едно улично куче с цветовете на френското знаме и го пуснали да тича по площад „Шатобриан“.
Жените кудкудякат, възбудени.
— Ами аз? — пита една престаряла вдовица, мадам Бланшар. — Искам мисия.
Мадам Манек разпорежда на всички да й дадат парите си.
— Няма страшно, ще ви ги върне — казва тя. — Хайде сега, Бланшар, зная, че имате чуден почерк. Вземете писалката. Искам от вас да напишете върху всяка банкнота „Свободна Франция!“. Няма да ги унищожат, спокойно. Кой е луд да гори пари? Ще вървят от ръка на ръка, а с тях и лозунгът ни.
Жените ръкопляскат. Мадам Бланшар се ръкува с мадам Манек, киха и примигва с големите си очи от удоволствие.
Случва се Етиен да слезе мърморещ долу — с един бос крак и една обувка — и цялата кухня се умълчава; мадам Манек му приготвя чая, слага го на поднос и го изпровожда горе. Крякането и кроежите на планове се възобновяват. Мадам Манек реши косата на Мари-Лор с дълги разсеяни движения.
— Вече съм на седемдесет — казва тя, — а се чувствам като на седемнайсет!
Диагноза
Военният лекар мери температурата на старши сержант Фон Румпел. Помпи маншета, записва кръвното му налягане. Оглежда със светлина гърлото му. По-рано сутринта Фон Румпел е оценявал писалище от шестнайсети век и е надзиравал товаренето му във вагон, на път за ловната хижа на маршал Гьоринг. Редникът, който му го донесе за оглед, му описа грабежа във вилата, откъдето са го взели — „купили“, както иронично се изразяват войниците. Писалището напомня на Фон Румпел за една холандска табакера от осемнайсети век, от бронз и мед, инкрустирана с множество мънички диаманти; прави й опис миналата седмица; тя на свой ред — неотменно, като закона за гравитацията — препраща мислите му към „Лумналото море“. В мигове на слабост си представя как в някой бъдещ момент се разхожда сред аркади и колони в огромния музей на фюрера в Линц, токовете му елегантно потропват по мраморната настилка, светлината на залеза струи през високите прозорци на помещението. Вижда хиляди стъклени витрини — толкова ясно, че сякаш плуват над пода, — в които тихо блестят минералните съкровища на света, събрани от всички точки на земното кълбо: диоптази, топази, аметисти и калифорнийски рубелити.