Призрачна музика

— И така, Альоша, разкажи ни какво прави вчера.

— У-учих си у-уроците — отвърна кратко, но със сериозна физиономия малкото човече.

— И успя ли да ги научиш?

— Н-не, н-не м-м-можах да нау-уча стих-х-отв-ворени-ето.

— И какво направи?

— Пол-люлях се м-малко.

— Я ни покажи как го направи.

Рижавият Альоша протегна ръце и те почти веднага започнаха да се движат назад-напред. След като направи няколко движения, той спусна ръцете си и започна да се олюлява встрани. В това време на лицето му се изписа израз на дълбока замисленост и вглъбеност.

— А сега, Альоша, ни разкажи отначало какво се случи вчера — помоли го любезно Вадим.

— Учих си уроците. Не можах да науча стихотворението. За домашно трябваше да научим наизуст едно стихотворение, но аз все не можех да го запомня… Това е… И се полюлях малко, а сетне го научих много бързо. Запомних го, сякаш без да искам.

Настя реши, че има халюцинации. Момчето говореше съвсем гладко, а заекването му изчезна напълно. Но всъщност нищо не й се привиждаше.

— Я кажете, деца, Альоша заеква ли? — реагира веднага Вадим.

— Неее — отвърнаха дружно децата.

— А преди заекваше ли?

— Дааа!

„Направо да полудееш! — помисли си Настя. — Толкова пъти са ми обяснявали, че заекването е следствие от вътрешно напрежение. Точно затова изчезва, когато човек пее с удоволствие. Удоволствието е враг на напрежението. Помогнаха на момчето да свали напрежението и то заговори съвсем нормално. Никога нямаше да повярвам, ако не го бях видяла с очите си“.

Вадим забеляза Настя и отиде при нея.

— Мен ли търсите?

— Да. Ще почакам да се освободите. Разговорът ми с вас ще е дълъг.

— Сигурно искате да доведете детето си в групата?

— Не, не, проблемът е съвсем друг.

— Тогава ще трябва да ме чакате четирийсет минути, докато приключа заниманието.

— Разбира се — кимна Настя, — ще ви почакам навън.

Тя тръгна по коридора към изхода, хвърляйки бегъл поглед към всички отворени врати. В едната стая провеждаха занятия спортисти на зряла възраст, в друга имаше мъже с военни униформи, в третата също седяха възрастни, но пишеха нещо в бележници и Настя разбра, че тук най-вероятно работеше не проблемна група, а специалисти психолози, които се обучаваха как да работят с групите. В последната стая имаше две бюра с компютри, зад които работеха две млади момичета.

След прохладното и малко усойно помещение улицата обгърна Настя с плътната пелена на влажната задуха. Тя намери едно клонесто дърво, застана под сянката му и се облегна на дебелия му ствол. Сигурно през онзи ден Артьом бе стоял точно така. Било е пак горещо и той е чакал Денис, който отишъл при един съученик да вземе някакъв учебник. Стоял е, облегнал гръб на дървото, и е въртял топчето в пръстите си. А на десетина метра от него е седял Костя Вяткин с уокмен на кръста и със слушалки на главата, слушал е Менделсон и е чакал жертвата си. Костя не е можел да напусне поста си — това е абсолютно ясно, и по тази причина е помолил Артьом да отиде до будката и да му купи вода. Каква идилична картинка… Настя имаше чувството, че всичко това се разиграва пред очите й. Ето го Артьом до дървото. Ето го Вяткин, който седи на пейката. В далечината се вижда павилион, в който продават цигари, напитки и пакетирани храни. А ей тук е тъмнолилавата „Шкода Фелиция“. Ето я Елена Дударева — излиза от входа. Приближава се до колата и отваря вратата откъм страната на шофьора. Трябва да вземе от жабката документите на строителната фирма. Това е по-удобно да се направи от другата страна, но тя отваря предната лява врата, а не дясната, защото ключалката на дясната врата е повредена, не може да се отключи от външната страна и Елена го знае много добре, защото колата е на мъжа й, а тя често се вози в нея. Елена отваря вратата и сяда на седалката, за да стигне до жабката. Може би дори затваря вратата след себе си, за да не я закачат преминаващите коли. И в този момент се разнася взрив.