Момиче за шпионина
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #9
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Момиче за шпионина». Краткое содержание книги:
— Да, Александър Борисович, трябва да отвличам вниманието им към себе си. Така ли е?
— Десетка! Съвсем правилно. Между колегите можеш да ми теглиш някоя тиха и беззлобна — не е същият Турецки вече. Станал е бюрократ или са го купили. Но аз няма да оставя тая работа така — ще я разровя. И още! Ако разбереш нещо или нещо се случи, няма да ми звъниш, ще се обаждаш на Меркулов. Предаваш му съобщението и казваш, че е за мен. Разбра ли?
— Разбрах.
— Дерзайте тогава, другарю Величко. С такава фамилия трябва да се стремите най-малко към генерален прокурор.
Когато изпратих Олег до вратата и се задържах там, Меркулов полюбопитства:
— По какъв повод се веселите така, младежи?
— Поводът е, че всички сме в капана, както казваше безсмъртният Щирлиц. Само че не знам в чий. Кабинетът ми се подслушва.
— Така — проточи Костя.
Ръката му се вдигна и увисна над телефонната слушалка. Костя чакаше съгласието ми.
Но не дочака.
— Точно това сега не ни трябва — казах му. — Ако някой иска да си играем на шпиони, нека! Още повече че и на Слава са му поставили микрофон, ако си спомняш. Ами историята с чантата на Скворцов?
— Смяташ, че всичко се върти около чантата?
— Предполагам, и колкото повече се набъркваме, толкова повече предположението ми прераства в увереност.
— Значи Главното разузнавателно управление?
— Да. Освен ако…
— Какво? — прекъсна нетърпеливо Костя размислите ми.
— Ами ако той е работил за още някого? — попитах.
— За кого?
— Казва ли ти някой? — вдигнах рамене.
— Ти, разбира се, си си останал главен инспектор по версиите — усмихна се Меркулов. — Но това не значи, че трябва само да ги раждаш. А кой ще ги отглежда после?
— Аз, господин държавен съветник трети клас.
3.
Още не бях успял да се настаня зад бюрото си, когато иззвъня прекият телефон.
— Слушам.
— Привет, аз съм. Да знаеш, едва се отървах от Савченко. Ако след всичко друго бях изпуснал и Бодила в тая дяволска Балашиха, той щеше да ми откъсне пагоните направо в кабинета си!
Обаждаше се Слава. Той, разбира се, не знае, че подслушват и мен. Но като че ли не говори от своя кабинет. Как да го предупредя незабелязано, неясно за наостреното чуждо ухо? И тук ми идва на помощ неизменният кумир от безоблачната младост, приятелят Щирлиц. Прокашлям се и казвам:
— Да, слушам ви, другарю Шелковников.
— Сашка, ти какво?! — не разбира отначало Грязнов.
— Да, другарю Шелковников, трябва да се срещнем и да обсъдим всички детайли на това дело.
Хайде, Слава! Ти не си наплашената радистка Кейт, съобразявай по-бързо!
— Еее — проточи Слава. — Значи, срещаме се по схемата „старци-разбойници“, първи вариант. Става ли?
— Добре.
— Аз се обаждам точно оттам, така че можеш веднага да дойдеш.
— Идвам! Идвам, другарю Шелковников!
— Бързайте! Бързайте, другарю Турецки! — не се удържа Слава. — И не просто така, ами на подскоци.
След като установихме, че в кабинета на Слава има „буболечка“, се разбрахме да провеждаме всички тайни срещи при нашите пенсионери — Мойсеев или Романова. Семьон Семьонович предложи идеята, Александра Ивановна я подкрепи с голямо удоволствие. Решихме да кръстим тези конспиративни квартири свързочна схема „старци-разбойници“. Вариант първи — апартаментът на Мойсеев. Вариант втори — Романова.
Нашият кратък, почти идиотски разговор означаваше, че трябва да отида при Семьон Семьонович. За щастие той живее съвсем близо.
Там ме очакваше приятна изненада — самата Александра Ивановна.
Прегръщаме се в тесния коридор, зацепвам с разперения си лакът закачалката и събарям палтата ни…
— Ах, Саша, Саша — кара ми се Шура. — Как си се скапал в тая служба, а и твоя Меркулов срещнах случайно — той пък едва мърда. Не ви понася повишението, момчета!