Момиче за шпионина
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #9
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Момиче за шпионина». Краткое содержание книги:
— Ами да, без него там не може. А ние сме за кухнята…
Изпратихме вкупом Александра Ивановна и се върнахме в кухнята, където оставаха още по седемдесет грама и горещ чай.
— Слушай, Саша — каза ми Грязнов. — Момчетата от дванайсети отдел, които разгромиха по наш сигнал бардака на Петрушин, намериха между другото при шефа на масажистките снимка, на която оня сутеньор разпозна бившата си служителка Дина Венгерова. Тя интересува ли те?
— Разбира се. Още не се е отчела по делото на Мешчерякова.
Слава бръкна в джоба си и извади стандартна черно-бяла снимка.
— Искаш ли да я видиш?
— Давай.
Дина наистина беше красавица. Тя не бе позирала специално, не беше карала фотографа да търси изгоден ракурс. Снимката беше от онези, които се прилагат към документи. Напълно възможно бе да е от личното досие на масажистката широк профил. И все пак веднага се виждаше, че лицето й е съвършено, големите й очи не се пулеха идиотски като при кокетките. В тях прозираше трезв и практичен ум. Да, това не бе Катя Мешчерякова, превръщаща своята древна професия в скучна мелодрама.
— Сега вече разбирам, че за тази дама преходът от проституцията към туристическия елит е напълно естествен процес. Не е ли така?
— Мда — проточи замислено Слава. — Аз, както знаеш, се ползвам с успех сред дамите, но тая може и да ме разкара…
— Мислиш ли?
— Не съм сто процента сигурен, но така ми се струва.
— Слава, стегни се — ти трябва да я търсиш! Така че никакви комплекси!
— Ако може да я задържа, без да се запознаваме, би било по-просто.
— Как така веднага ще я задържаш?
— Не знам — сви рамене Слава. — Така ми се стори.
Наслаждавахме се в пълна степен на тишината и спокойствието в апартамента на Мойсеев. Откраднахме си няколко часа почивка, слушахме стари плочи, пихме чай с домашен ликьор. А домакинът правеше магии над зашифрованото писмо, което Олег откри в джоба на полковник Скворцов.
И търпеливо чакахме завръщането на Шура Романова.
Течението на живота
1.
Александра Ивановна Романова, увита в шал като селска баба, с голяма и тежка пазарска чанта в ръка, гордо мина покрай седящата опашка по боядисания в бяло и вмирисан на лекарства коридор на поликлиниката. Спря пред нужната врата. Край нея на скамейките седяха няколко жени на различна възраст. Те вдигнаха глави в очакване поредната страдаща смирено да попита кой е последен.
С гордата физиономия на провинциалистка с връзки Александра Ивановна открехна вратата. После отбеляза с бърз, внимателен поглед: столове, кушетка, стъклен шкаф. Отдясно вход без врата към стаята за прегледи и процедури. Вероятно това беше царството на медицинската сестра.
Доктор Скворцова записваше нещо в картона на седящата пред нея жена. Затова Александра Ивановна видя само кичур сивкава коса, прихваната на тила с черна траурна касинка.
Скворцова вдигна очи при звука на отварящата се врата:
— Какво има?
— Аз ви се обаждах. Определихте ми час, по повод на мъжа — едносрично обясни Александра Ивановна.
Но вдовицата разбра:
— Почакайте минутка, ей сега ще се освободя.
Александра Ивановна кимна, притвори и за всеки случай остана до вратата. Когато излезе в запас и най-после се потопи в кръговрата на всекидневните грижи, лежащи на гърба на съвременната руска жена, бившата началничка, страшилището на бандитите, полковник Романова разбра колко малко знае за тегобите на всекидневието, след като бе прекарала младостта и зрелите си години в преследване, на оперативна работа, в безкрайни разпити на престъпници, заловени по горещи следи. Какъв запас твърдост трябва да имаш, чакайки на опашката за масло, за някаква справка в общината или издействайки разрешение за размяна на жилище. Александра Ивановна не беше анемична цигуларка, а висш офицер от милицията, затова тя бързо се адаптира към новите условия и разбра, че в общността на унижените е като в бандитска шайка — правото е на този, който има по-здраво гърло и по-тежък юмрук.
И сега тя чакаше кога опашката ще възроптае срещу нейната наглост. Опашката не изтрая дълго.
— Виж я ти! Набута се! — без да се обръща към никого произнесе някаква млада, но много злъчна жена. — Къде се навря? Опашката тук е с талончета. А къде е нейното номерче, а?