Момиче за шпионина

— Какво има?

— Кой сте вие и каква работа имате в този апартамент?

— Имам договорена среща — търпеливо започна да обяснява Величко. — Аз съм следовател.

Вече беше започнал да подозира, че няма да го пуснат при Скворцова, ако ще и да е самият градски прокурор.

— Покажете си, ако обичате, документите!

— А вие кои сте?

— Не сме скитници, не се ли вижда! Служители от компетентните органи, ясно ли е?

— Е, сега май всички се обличат добре, особено бандитите — сви рамене Олег. — Я по-добре първо си покажете тапиите.

Колегите на Скворцов, а те очевидно бяха такива, се разсмяха, после оня, който препречваше пътя на Олег, каза:

— Виж го ти, комсомолчето, накълвало се е с лафове в Бутирка. На, гледай!

Той извади служебната карта от джоба си, разтвори я на страницата, където беше залепена снимката, размаха я небрежно под носа на Олег и я прибра.

— Ти си на ход.

Олег показа документите си.

След това представителите на военното разузнаване станаха сериозни и му казаха:

— Извинявай, приятел, но не можем да те пуснем.

— Защо?

— Защото човекът беше наш служител, което значи, че всички следствени действия е желателно да се провеждат с участието на служител от ГРУ.

— Ами тогава влезте с мен и участвайте — предложи Олег.

Двамата въздъхнаха съчувствено, сякаш Величко беше изтърсил невероятна глупост.

— Ние, приятел, не сме упълномощени. Дежурим, за да не безпокои никой вдовицата без специално разпореждане.

— Но тя ме чака! Ние се разбрахме — опитваше се да ги убеди Олег.

Двамата бяха непреклонни.

— Не е разрешено, разбери! — обясняваше му приказливият. — И жена му няма право да разговаря с никого, докато нашите служби не се ориентират окончателно и не излязат със заключение по повод смъртта му…

Олег разбра — няма да го пуснат, и точка.

— Добре! — каза той. — Ще дойда със заповед от Прокуратурата на Русия.

— Ела, нас какво ни бърка. Само че все пак ще се наложи да го съгласувате с нашето началство.