Момиче за шпионина
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #9
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Момиче за шпионина». Краткое содержание книги:
До някое време Александра Ивановна пазеше високомерно мълчание.
Неочаквано някаква съвсем млада особа с разцепени по последна мода на коленете джинси и бледожълто, някога миловидно лице на наркоманка започна разузнаване с бой:
— Ей, бабо! Ти какво се лепна за вратата? Искаш да минеш метър, а? Покажи си номерчето или сядай на края и чакай! Ти от кой колхоз си?
— Аз ли? „Две дози, три кефа“. Чувала ли си го, смъркачко?
След като чу родната наркоманска терминология, девицата даде заден ход.
— Не, лелички, тая е голяма напаст! Сами се разправяйте, щом искате.
Леличките притихнаха след първото фиаско, макар да мърмореха полугласно, колкото да не дадат повод на нахалницата да им скочи и да ги почне тя.
Позиционната война обаче не трая дълго. Вратата се отвори, първо излезе пациентката, после надзърна доктор Скворцова и каза към опашката:
— Ще приема всички, които имат номерца…
После се обърна към Романова:
— Влизайте!
Те седнаха от двете страни на покритото със стъкло бюро като нормални лекар и пациент, само че този път въпросите щеше да задава посетителката.
Романова показа служебната си карта и каза:
— Нина Сергеевна, доскоро работех в криминалната милиция, сега заради възрастта съм нещатен сътрудник. Може би защото имам опит или просто защото съм жена, а колегите ми са по-млади и главно мъже, та се съгласиха, че е най-добре аз да разговарям с вас.
— Възможно е — предпазливо и неопределено каза Скворцова. — Един млад човек, следовател струва ми се, искаше да се срещне с мен, но кой знае защо не дойде.
— Не са го пуснали. Колегите на вашия мъж, изглежда. Не си мислете, че организирахме нашата среща по този начин, защото ни липсва романтика! Имаме всички основания да предполагаме, че телефонът ви се подслушва, а може и цялото жилище…
Скворцова се отпусна на стола с полузатворени очи и някак напевно, но не от прилив на чувства, а от застаряла тъга, произнесе:
— Боже, ако знаехте, какъв развратник стана в последните години!… Има една стара поговорка: лекарю, изцери се сам! Сигурно има смисъл, щом тази фраза не е забравена хиляда години. Отчасти Василий сам си беше виновен — натискаше ме да абортирам, докато бях млада, после всичко ни се върна. Уж беше просто — и лекарите приятели, и аз сама съм си доктор, и лекарствата лесна работа, а съм като инвалид… На него не му пукаше, тананика си под носа „не е в раждането смисълът“, и толкова. Не му казвах, притеснявах се, а той не си доизкара кефа някъде, после се върне и ми се натиска. А аз не мога, правя процедури. И той отвикна от мен, като от играчка. Добре, че децата пораснаха…
2.
Скворцова продължаваше да разказва с предишната тъга, напевно и тихо, сякаш в полусън. Александра Ивановна не я прекъсваше, макар че й беше неловко да слуша толкова откровена изповед. По-добре да се изприказва жената, тогава ще е по-лесно да й задава въпроси, след като си излее мъката.
— Аз знам от какво е умрял — заяви ни в клин, ни в ръкав Нина Сергеевна.
— Докторите твърдят, че е инфаркт.
— Да! — нетърпеливо я прекъсна Скворцова. — Но това е следствието, а е имало нещо, което е предизвикало пристъпа.
— И вие знаете какво? — внимателно попита Романова.
— Да!
Александра Ивановна виждаше, че жената се самонавива и напълно може да се докара до истерия, след което всякакъв нормален диалог щеше да стане невъзможен.
— Нина Сергеевна, можем да не говорим за това, щом не искате. Починете си, а аз ще изляза в коридора.
Скворцова се стегна вътрешно и, изглежда, успя да се овладее.
— Не, седете си, няма нищо страшно. Просто много хора шушукат зад гърба ми: погреба мъжа си, а една сълзица не проля. А на мен ми свършиха сълзите… Той до края си мислеше, че аз нищо не знам, за нищо не се досещам, нищо не виждам. Не можеш да излъжеш жена си! Ако не бях подсъзнателно готова за това, навярно също щях да умра след такъв подарък! А той ме мислеше ако не за светица, то поне за глупачката, дето не вижда нищо над печката си…
— Извинете, за какъв подарък става дума?
— Биваше си го подаръкът! Наистина, искаха да платя за него… макар че всъщност трябваше да плати Вася. Но тъй като той не плати, на мен изпратиха подаръка… Какъв, питате? Ето го тук…