Момиче за шпионина

— Да. Сега трябва да ти присвоят званието главен инспектор по версиите…

— Какво? — не разбра Меркулов.

Усетих колко е загрижен за предстоящите събития моят приятел и предпочетох да не се впускам в обяснения, но той продължаваше да ме гледа въпросително.

— Спомних си, Костя, как някога, още в градската прокуратура, ти ме нарече инспектор по версиите.

Той се усмихна:

— Тогава ще ти подхвърля информация за размисъл. Значи с личността на този американец ще се занимаваш, доколкото е възможно, паралелно с контраразузнаването. Що се касае до чеченската следа, тук има маса интересни неща. Хората, които засече Слава Грязнов, са братята Руслан и Генадий Аслангирееви, някогашни босове на „лозанската“ групировка. Исмат Ходжаев е бил техен доверен стрелец. Възможно е още да е такъв, но вече не е в Москва. Преди няколко години прехранващите се с дребен и среден рекет братя предприели голяма акция: скочили на директора на търговската Топ-банка Алексеев. Те го натиснали не да дели с тях печалбите или да им плаща почивката на Бахамските острови. Искали Алексеев да вземе за заместник Руслан и после, както казва Пушкин, да му стане разсилен. Алексеев, разбирайки, че за него и за банката това е самоубийство, се обърнал към съответните органи. Братята били заловени и ги осъдили на по осем години.

— Значи вече са ги пуснали или…

— Не, не са избягали. По-нататъшните събития са много интересни. Скоро след произнасянето на присъдите прокуратурата на Чечено-Ингушетия изискала братята Аслангирееви, както било казано в документите: за разследване на някакво по-ранно тяхно престъпление на чеченска територия. Пратили ги там. За онова следствие така и не се чу нищо, а московското — за рекет срещу банка — било прекратено поради недоказаност.

— Как така прекратено? От кого?

— Как е било прекратено? — с весела злоба повтори Костя. — С участието на Върховния съд на Руската федерация.

Подсвирнах.

— Не свиркай — плашиш си парите! — засмя се Костя.

Махнах с ръка:

— Все тая, няма да ги имам никога. С какво се мотивират във Върховния?

— Не сме достойни да узнаем.

— Защо? Нали има дело!

— Делото неизвестно кога е изпратено от Москворецкия съд във Върховния, но не стигнало дотам. Загубило се по пътя.

Гледах почти тъпо Меркулов и не можех да разбера защо го забавлява това.

— Още ли не си разбрал, Саша, че работиш малко на по-друго ниво? На това място, искаме или не, политиката се намесва в работата ни. А днешните политици не могат да минат без бандитите. Бандитите пък са набъркани в такива неща, че без поддръжката на политиците не могат да си покажат носа на бял свят.

— Какъв смисъл има тогава нашата работа?

— Докато нас ни има, те са принудени да признават, че извършват престъпления. А и гордостта им от откраднатите богатства се вгорчава от факта, че не всеки ще се хвърли да им целува ръка. И въобще това си е дискомфорт — да знаеш, че при случайна или умишлена смяна на покровителите можеш за един миг да се озовеш от охранявания си дворец в затвора.