Момиче за шпионина

Вземам от бюрото бележника и започвам да пиша, като през това време говоря със скучен, високомерен, бюрократичен тон, с какъвто беседваше някога с нас градският прокурор Зимарин:

— Е, Величко, по всяка вероятност, обхванат от пламъка на похвална лична инициатива, вие сте се набъркали в сферата на интереси на компетентните органи и те, трябва да се каже, достатъчно меко са ви дали да разберете, че техните работи са си техни работи. На нас ни стигат и обикновените бандити.

Олег се опулва насреща ми, отваря уста, вероятно за да ми възрази с възмутена тирада.

Аз бързо слагам пръст на устните си, призовавайки го към мълчание, и му протягам бележка: „Чакай ме в коридора“.

А сам продължавам да се наслаждавам на своето, както се казва в юридическите среди, началствено положение.

— Така че, дерзайте, Величко, на необятния фронт на текущата работа! Като се научите да работите както се полага с нас, ще си получите и голямото дело. Свободен сте!

През това време вдигам телефонната слушалка, набирам произволен номер, издърпвам кабела от розетката, без да дочакам сигнала, и казвам в глухата слушалка:

— Другарю Шелковников! Турецки се обажда. Ще дойда да доложа последните данни за американеца. Добре.

После оставих на място слушалката, включих телефона в мрежата и с пружиниращата походка на млад, перспективен служител напуснах своята подслушвана чиновническа килия.

Олег послушно ме чакаше в полутъмния коридор до стенвестника на профкомитета.

— Александър Борисович! — гръмко зашепна той. — Да не подозирате, че…

— Трамбовай след мен и си затваряй устата! — заповядвам му, опасявайки се, че ей сега ще се сблъскаме с Шелковников.

Пред вратата, на чиято табелка след името на Меркулов е написана длъжността му, Олег неволно бие спирачки, но аз го хващам за ръката и го набутвам в кабинета.

— Константин Дмитриевич, спешно трябва да си пошушнем нещо!

— Моля — кима той към стаята за отдих.

Там няма вече никакви следи от предишната ни тиха разпивка за трима.

— Значи така — казвам, докато настанявам младежа на дивана. — Никому нито дума, че имаме копие!

— Александър Борисович! — умолително казва Олег. — Та за това изобщо никой не знае!

— Както виждаш, знаят — мърморя. — Аз съм си виновен, макар и неволно. Можех и по-рано да се сетя, че в тази страна могат да наградят с „буболечка“ даже главния прокурор. Изобщо никакъв контакт повече със Скворцова — разкрит си.

Същото важи и за мен. Може да намерим някой друг. Твоята задача ще бъде почти същата, която ти съобщих официално — ще се занимаваш с текущата си работа. Но от време на време, като амбициозен млад човек, който желае да разкрие най-малко държавен заговор — при тези мои думи Олег леко помръкна, — като човек славолюбив, което само по себе си не е лошо, ще се навърташ край блока на Скворцова и край мястото, където бе открит полковникът. Но без да чакаш пак да те подгонят. Тоест бъди нащрек, може даже да се маскираш, макар че те са специалисти и рано или късно ще те засекат. И няма да влизаш в контакт с никого. Разбра ли какво искам от теб?