Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— О, хвала — каза гледачката. — Дадено ти е да си Свидетел, като в старите приказки.

Мейгуин се усмихна щастливо. Диауен бе разбрала, точно както се бе надявала.

— Чудесно е — съгласи се тя. — Ще бъдем спасени. — Тя замълча, докато мисълта, която носеше в себе си, започна да се сгъстява. — Но какво трябва да правим?

— Да изпълняваме волята на боговете — отговори Диауен без колебание.

— Но каква е тя?

Диауен затърси сред огледалата си и накрая избра едно, направено от полиран бронз, с дръжка във формата на извита на спирала змия.

— Успокой се вече. Не съм била в сънищата с теб, но си имам свои начини. — Тя подържа огледалото над тлеещия огън, после издуха натрупаните сажди. Дълго се взира в него, кафявите й очи явно бяха заковани върху нещо зад огледалото. Устните й мърдаха безшумно. Най-после остави огледалото. Когато заговори, тонът й беше сдържан.

— Боговете помагат на храбрите. Багба даде говеда на народа на Херн, защото загубили конете си в битка на страната на боговете. Матан научила на изкуството да тъкат жените, които я скрили от гнева на съпруга й Мураг. Боговете помагат на онези, които са храбри. — Тя примигна и отмести от очите си кичур бяла коса. Гласът й придоби обикновения си тон. — Трябва да отидем да посрещнем боговете. Трябва да им покажем, че децата на Херн заслужават тяхната помощ.

— Какво значи това?

Диауен поклати глава.

— Не знам със сигурност.

— Трябва ли сами да вземем оръжие? Да тръгнем и да предизвикаме Скали? — Мейгуин сви вежди. — Как бих могла да искам от хората си това, когато сме толкова малобройни и слаби?

— Изпълнението на волята на боговете никога не е лесно — въздъхна Диауен. — Знам от опит. Когато бях млада, Мирка дойде при мен в съня ми, но не можах да направя това, което искаше. Беше ме страх. — Лицето на гледачката, потънало в спомени, бе изпълнено с огромно съжаление. — Така пропуснах своя миг и се отказах от духовното си призвание. Никога оттогава не усетих докосването й, нито веднъж през дългите самотни години… — Тя млъкна и когато отново обърна поглед към Мейгуин, гледаше сърдито като търговка на вълна. — Волята на боговете може да е плашеща, кралска щерко, но да я отхвърлиш значи да отхвърлиш помощта им. Нищо повече не мога да ти кажа.

— Да вдигнем оръжие срещу Скали и неговите грабители… — Мейгуин остави тази мисъл да протече през нея като вода. Имаше известна безумна красота в тази идея, красота, която наистина би могла да се хареса на небесата. Да се вдигне мечът на Хернистир още веднъж срещу нашествениците, дори да е съвсем за кратко. Сигурно самите богове щяха да извикат от радост, когато видеха такава гордост! И положително в този момент небето не можеше да не се разтвори и всички светкавици на Рин да се изсипят от него, за да изпепелят Скали Остроносия и армията му…

— Трябва да помисля, Диауен. Но когато говоря с народа на баща ми, ще застанеш ли до мен?

Гледачката кимна, усмихната като горда майка.