![Мечът на Ликтора [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/9/9/mecht-na-liktora-bg-download.jpg)
Мечът на Ликтора [bg]
- Автор: Вулф Джин Родман
- Серия: Книга за новото слънце #3
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-362-X
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мечът на Ликтора [bg]». Краткое содержание книги:
— Струва ми се, че… — започнах аз.
Тифон се изсмя отново.
— Че щеше да е по-добре, ако първо бяха отстранили оригиналната глава? Да, и аз винаги съм смятал така. Но беше изключително трудно да се направят невронните връзки и лекарят стигна до заключението, че най-добрият начин — всичко това след многобройни опити с експериментални обекти, осигурени от мен — е да се прехвърлят хирургически само волевите функции. Когато това стане, рефлексните се прехвърляли сами с течение на времето. Тогава оригиналната глава можела да се отстрани. Щял да остане белег, разбира се, но нямало да се вижда под яката на ризата.
— Но нещо се е объркало? — Вече се бях отдръпнал възможно най-далеч от него, доколкото го позволяваше лодката.
— Беше въпрос преди всичко на време. — Ужасяващата и неотслабваща енергичност на гласа му сега като че ли повяхваше. — Пиатон беше един от робите ми — не най-едрият, но най-силният от всички. Подложихме ги на тест. Въобще не ми хрумна, че човек с неговата физическа сила може да бъде силен и в непреклонността си…
— Разбирам — казах аз, макар че не разбирах нищо.
— А и времето беше тежко. Моите астрономи ми бяха казали, че активността на тукашното слънце ще затихва бавно. Толкова бавно, че ефектът няма да се забележи в рамките на един човешки живот. Грешаха. Слънчевото греене намаля почти с две на хиляда само за няколко години, после се стабилизира. Посевите загинаха, имаше глад и бунтове. Трябваше да си тръгна още тогава.
— И защо не го направи? — попитах аз.
— Чувствах, че има нужда от силна ръка. Може да има само една силна ръка, била тя на владетеля, или на някой друг… Беше се появил поредният чудотворец. Не причиняваше кой знае какви неприятности, макар че някои от министрите ми казваха друго. Бях се оттеглил тук, докато приключи терапията ми, и понеже болестите и малформациите сякаш бягаха от него, наредих да го доведат при мен.
— Помирителя — промълвих аз и миг по-късно ми се прииска да си бях отхапал езика.
— Да, това беше едно от имената му. Знаеш ли къде е той сега?
— Умрял е преди хиляди години.
— И все пак остава тук, мисля аз.
Тези му думи ме стреснаха толкова силно, че сведох поглед към торбичката на врата си да проверя дали сиянието не се процежда през нея.
В този миг возилото вдигна носа си и започнахме да се издигаме. Стоновете на въздуха около нас се превърнаха в рев на ураган.
26
ОЧИТЕ НА СВЕТА
Може би лодката се контролираше със светлина, защото се закова на място, когато мракът изчезна. В скута на планината ме беше измъчвал студ, но той беше нищо пред студа, който изпитах сега. Нямаше вятър, но беше по-студено и от най-лютата зима, която помнех, а от усилието да се надигна ми се зави свят.
Тифон изскочи навън.
— Отдавна не съм бил тук. Е, хубаво е да се прибереш у дома.
Намирахме се в празна камера, изсечена в масивна скала и просторна като бална зала. Светлината се лееше през два кръгли прозореца в другия й край и Тифон забърза към тях. Бяха раздалечени на стотина крачки, а всеки беше широк по десет аршина и повече. Последвах го и скоро забелязах, че босите му крака оставят ясни тъмни отпечатъци. Сняг беше навял през прозорците и покриваше с тънка пелена каменния под. Паднах на колене, загребах с шепи и го натъпках в устата си.
По-вкусно нещо не помня да съм опитвал някога. Горещият ми език го стапяше на нектар и ме обзе дълбока увереност, че бих могъл да остана тук цял живот — коленичил и поглъщащ жадно снега. Тифон се обърна и като ме видя, се засмя отново.
— Бях забравил колко си жаден. Давай. Време имаме предостатъчно. Исках да ти покажа нещо, но то може да почака.
Устата на Пиатон се размърда отново и ми се стори, че на малоумното му лице се изписва съчувствие. Това ми помогна да дойда на себе си, а може би се дължеше просто на факта, че вече бях погълнал няколко шепи сняг. Преглътнах, загребах нова шепа и казах:
— Разказваше ми за Пиатон. Защо не може да говори?
— Не може да си поеме дъх, бедничкият — каза Тифон. Видях, че е получил ерекция и се облекчава с едната си ръка. — Както вече ти казах, аз контролирам всички волеви функции, а скоро ще контролирам и рефлексните. Така че, макар все още да движи език и да мърда устни, бедният Пиатон е като музикант, който натиска ключовете на фагот, но не може да го надуе. Кажи ми когато се наситиш на снега и ще ти покажа едно място, където да се нахраниш.