Мечът на Ликтора [bg]

През цялото това време двамата лежахме в цял ръст, само на педя един от друг. Малоумната глава, която другият бе нарекъл Пиатон, ми се блещеше, мърдаше устни и мрънкаше нещо неразбрано.

Опитах се да седна. Двуглавият ме спря с желязна ръка и ме дръпна обратно с думите:

— Опасно е. Тези неща са направени да се лежи в тях. Не би искал да си изгубиш главата, нали? Почти толкова неприятно е, колкото да се сдобиеш с втора, уверявам те.

Носът на лодката се наклони рязко надолу и ние се стрелнахме в мрака. За миг си помислих, че ще умрем, но после ме завладя вълнуващото усещане за висока скорост — нещо подобно помнех от детските си години, когато през зимата се пързаляхме между мавзолеите. Когато се поокопитих, попитах:

— Така ли си се родил? Или Пиатон ти е бил прикачен по някакъв начин? — Изглежда, донякъде си бях дал вече сметка, че животът ми ще зависи от това да разбера колкото се може повече за странното същество.

Говорещата глава се засмя.

— Казвам се Тифон. Би могъл да ме наричаш по име. Чувал ли си за мен? Някога управлявах тази планета, както и много други.

Бях сигурен, че лъже, затова казах:

— Слуховете за теб може и още да не са заглъхнали… Тифон.

Той пак се засмя.

— За малко да се обърнеш към мен с „императоре“ или нещо такова, нали? Няма да ти е и за последно. Не, не съм се родил така, нито пък въобще съм се родил, поне в смисъла, който ти влагаш в тази дума. Нито пък Пиатон ми е бил присаден. Аз му бях присаден на него. Какво мислиш за това?

Лодката се движеше толкова бързо, че въздухът свистеше над главите ни, но наклонът на спускането вече не изглеждаше толкова стръмен. Когато заговорих, се движехме почти водоравно.

— По твое желание ли?

— По моя заповед.

— Тогава мисля, че е много странно. Защо би поискал да ти направят такова нещо?

— За да мога да живея, разбира се. — Вече беше толкова тъмно, че не виждах нито едно от двете лица, макар че от това на Тифон ме делеше не повече от аршин. — Действията на всяко живо същество са насочени към запазване на живота му — това ние наричаме Закона на съществуванието. Както виждаш, нашите тела умират много преди нас. Всъщност най-правилно би било да се каже, че умираме само защото те умират. Моите лекари, които естествено бяха подбрани сред най-добрите на много светове, ми казаха, че може би е възможно да приема ново тяло, като първоначалната им идея беше да затворят мозъка ми в череп, заеман преди това от друг. Съзираш недостатъка на едно такова решение, нали?

Като се чудех дали говори сериозно, казах:

— Не, боя се, че не.

— Лицето — лицето! Така щеше да се изгуби лицето, а именно на лицето са свикнали да се подчиняват хората! — Ръката му ме стисна над лакътя в тъмното. — Казах им, че тая няма да я бъде. Тогава се появи един, който предложи да се замени цялата глава. Така щяло дори да бъде по-лесно, защото невронните връзки, отговарящи за говора и зрението, щели да се запазят непокътнати. Обещах му царство, ако успее.