Каубои и извънземни [bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
Долархайд изгледа скептично вожда — откъде дивакът знае какво е далекоглед, камо ли как да го използва?
Сигурно по същия начин, по който са се научили да ползват пушки.
Ръката му се сви около тръбата. Някаква част от него просто не искаше да позволи на апач дори да го докосне.
Беше на баща ми…
Черен нож го наблюдаваше със също толкова напрегнато изражение, почти го предизвикваше, все едно въпросът беше принципен — какъв човек е, а не толкова дали ще му даде далекогледа.
Нат погледна Долархайд, така както вчера го бе погледнал Джейк, когато се опита да му каже да се преструва пред бандата.
— Щедростта се счита за добродетел… — започна Нат и Долархайд с изумление установи, че възпитаникът му говори за апачите. Знаеше, че истинският залог е доверието между него и предводителя на индианците: като какъв предводител ще се покаже самият Долархайд? Той разбираше подобен залог. Черен нож поне беше човек, а не извънземно чудовище… дори да е човек, на когото никога не бих позволил да ми застане зад гърба.
Полковника не беше толкова сляп, та да не види разликата между враг-човек и враг-нечовек… определението му за „нечовек“ се промени доста напоследък.
Той подаде далекогледа на Черен нож. В очите на вожда проблесна мигновена искра на уважение, когато го взе, а Нат леко се усмихна с облекчение.
Лицето на Долархайд отново посърна, но само защото реши, че Черен нож ще види същото като него.
Вождът оглежда дълго кораба на извънземните и ръба на каньона над скрития вход.
Отново продума, докато връщаше далекогледа на Долархайд.
— Апачите са планински воини — преведе Нат. — По-добре да се бием от високо.
Долархайд се изпъна.
— Кажи му, че е глупак, ако мисли, че може да стреля по тези неща с лъкове отвисоко и да им направи нещо.
Нат се поколеба как да повтори това на Черен нож, без да го обиди.
В този момент се обади Емет:
— Къде е Джейк?
Всички се огледаха изненадано. Нямаше го. Бяха само те. След това обаче го видяха долу в равнината, да язди като бесен, сякаш искаше да избяга колкото се може по-далеч от тях.
Ела беше поразена. После я обзеха силни съмнения — беше си помислила, че е разбрала Джейк и обърканите му емоции, а ето той я изоставя отново… този път може би завинаги.
— Това копеле… — измърмори под нос Долархайд, изненадан от силата на собственото си разочарование.
Защо въобще започна да вярва на този крадлив боклук?
Док просто изглеждаше уморен и попита:
— Какво му казахте тоя път?
Джейк пришпорваше здраво коня, разчитайки колкото на уменията си, толкова и на късмета си и двамата да не си счупят вратовете. Зад него с всеки изминал миг извисяващия се кораб-крепост се смаляваше и губеше заплашителността си. Трябва да се отдалечи от извънземните и от хората, колкото може повече, преди да разберат, че го няма.
Дори заради коня сега не може да си позволи да намали скоростта — щяха да почиват, когато стигнат до целта си. Е, поне конят щеше да почива. Времето изтичаше — не само за ловците на демони, но и за всички — нещо, което вече разбираше по-добре от всеки друг на света.
Другите сигурно вече са разбрали, че го няма и сигурно го гледат как се отдалечава. Без съмнение си мислят, че е уплашен. Представяше си физиономиите им.
Бяга от невъзможната ситуация…
И може би са прави — но не по причините, за които си мислят. Този път и той бърза за някъде — може би просто друг вид луд гамбит, но такъв, който може би ще успее да превърне самоубийствено нападение в битка, в която ще имат поне някакъв шанс…
Оцелелите след нападението на чудовищата мъже от бившата банда на Джейк правеха свои планове. Повечето още ближеха рани или просто седяха апатични — полупияни или твърде зашеметени, за да осъзнаят какво им се случи предния ден.
Само за едно всички бяха съгласни… искаха да се разкарат от това прокълнато място, да напуснат цялата скапана територия и да отидат някъде, където няма летящи чудовища и където го няма и Джейк Лонерган.
Както обикновено с изгаснала пура в уста, Бронк броеше останалото им злато. Хънт просто седеше и сърдито гризеше нокътя на палеца си, неспособен да се сети какво друго да прави, особено след като Бул Маккейд — самопровъзгласил се за техен лидер — също гледаше Бронк.