За честта на крадеца [bg]

Забавихме се миг-два, колкото всеки от нас да вземе мярката на противника. Той имаше по-тежка рапира, която повече приличаше на меча на Деган, но в неговата ръка изглеждаше твърде лека. Бронираният нагръдник също беше пречка, защото ме принуждаваше да се целя в главата и крайниците му — по-малки и по-трудни мишени. Нямах опит в бой срещу противници с броня, защото малцина и от сродниците, и от баламите я притежават. Ако не си съвсем сигурен, че ти предстои схватка, тя е твърде неудобна и тежка да я мъкнеш на себе си по цял ден из града. А и човек с броня привлича нежеланото внимание на парцалите.

Зървах откъслечно ожесточения дуел зад моя противник. Не смеех да се заглеждам внимателно в Деган и неговия пояс, но и малкото видяно беше плашещо с майсторството си — мълниеносни атаки, отбиване на косъм от смъртта, коварни движения на тялото, понякога и опити за сграбчване или юмручен удар със свободната ръка. Накратко казано — схватка, в която аз след секунди щях да се озова накълцан на пода.

И сякаш това не стигаше, Деган и имперският боец се хилеха един на друг. Хилеха се! Що за идиоти…

Раненият пояс дори не се усмихна, когато пристъпи и опита да съсече лявата ми ръка. Аз понечих да пресрещна удара с кинжала и внезапно видях как оръжието му се насочва право към гърдите ми. С лъжливия удар ме подмами да остана уязвим.

Замахнах нагоре с рапирата покрай гърдите си, докато се мъчех да отскоча. Той сигурно бе предвидил и това, защото неочаквано промени удара и върхът на рапирата му се заби в лявото ми бедро.

Едва усетих изумително наточеното острие. Изкрещях чак когато поясът го измъкна със завъртане и леко срязване надолу.

Но не болката изтръгна този вой от гърлото ми, а изгарящият бяс, че бях намушкан с такава лекота. Пет секунди след началото на боя той започваше да ме реже, все едно бях някоя печена патица в „При Проспо“. Ако продължавахме така, Деган щеше да се бие с двама след не повече от минута… макар че тогава за мен щеше да е все едно.

Отдръпнах се бързо и опрях левия крак зад себе си, за да се обърна странично към пояса. Протегнах рапирата напред, а ръката с кинжала остана близо до тялото ми. Така по-късото острие нямаше да е опасно за противника, но се надявах да имам повечко време, за да се защитя с него.

Позволих да проличи, че съм по-слабият противник, и то вече ранен. Ако имах късмет, можех да се възползвам от това.

Поясът нападаше някак небрежно. Справих се със следващите три атаки — замах, мушкане и пак мушкане в светкавична последователност, но всеки път се спасявах с огромно усилие. Дори не помислях за контраатака. Имперският боец се смръщи презрително, размърда раненото си рамо и налетя отново. Този път реагирах.

Щом се опита да ме прониже, плъзнах десния си крак назад и замахнах с кинжала, за да уловя острието му и да го приклещя, ако ще и за миг, в който да го намушкам с рапирата. Лявата му ръка беше безполезна и смятах, че това е най-добрият шанс да го надупча, за предпочитане някъде в главата.