Натрапчиви мисли за петък [bg]

Рубен се отдалечи от прозореца и седна край бюрото си, подпрял с длани брадичката си.

— Не знам как бих могъл да помогна — промърмори той.

— Не е нужно да ми казвате къде е тя, но трябва да й съобщите това, което току-що ви казах.

— Не знам къде е Фрида. — Той срещна скептичния поглед на Карлсън. — Това е истината. Тя просто изчезна.

— И по никакъв начин не можете да се свържете с нея?

— Не. — Рубен разгъна дланите си и покри лицето и очите си. Карлсън чакаше. — Заклевате ли се, че това не е номер?

— Не е номер, повярвайте ми.

Рубен изрече бавно и с неохота:

— Не знам защо ви казвам това. Но ако някой знае нещо, то това е Джоузеф. Може би правя ужасна грешка, като ви се доверявам.

— Няма да му причиня неприятности.

— Фрида никога няма да ви го прости.

— Къде е той сега?

— Работи по строежа на една къща в Белсайз Парк. Държи се твърдо. Познавате го.

— Ще видим.

Рубен кимна и написа адреса на парче хартия, което откъсна от бележника си. После се протегна през бюрото и го подаде на Карлсън.

— Ако нещо се обърка, ще ви намеря и ще ви атакувам с всички възможни средства от моя психотерапевтичен арсенал — закани се той.

— Ще го запомня — отвърна Карлсън, взе листчето и си тръгна.

Той намери Джоузеф в градината зад къщата, където с още няколко мъже пиеше чай и пушеше. Джоузеф го видя и се изправи на крака, застанал нащрек.

— Нищо за казване.

Карлсън го хвана за ръката и го отведе встрани от другите мъже, които ги гледаха с любопитство.

— Има нещо, което трябва да знаеш.

— Мислите, че ще ме уплашите?

— Нямам намерение да те заплашвам. — Той вдигна длан, за да не позволи на Джоузеф да го прекъсва. — И няма да те питам дали знаеш къде е тя. Просто ще ти дам това. — Карлсън бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади писмото, което беше написал в кафене то малко по-надолу по улицата.

Джоузеф отстъпи крачка назад, сякаш писмото беше бомба, която щеше да избухне в лицето му.

— Това е някакъв номер.

— Не е никакъв номер. Давам ти едно писмо. Добре би било за Фрида да го прочете, но това зависи изцяло от теб.

— Нищо не знам.

— Тогава само си губя времето. — Той почака за момент. — Аз съм приятел на Фрида и мисля, че тя е в опасност.

— Вие сте полицай.

— Така е. Но можеш да ми се довериш.

Джоузеф сгърчи изцапаното си лице. Косата му беше прашна, а по дланите му имаше пришки.

— Казвате тя в опасност?

— Да.

Джоузеф изгледа намръщено Карлсън.

Ако го взема, това не означава нищо.

— Добре.

Карлсън отново протегна ръка с писмото и този път Джоузеф го взе. Веднага щом Карлсън си тръгна, Джоузеф извади телефона си. Фрида му беше дала новия си номер и той го набра. Никой не се обади. На Фрида й се искаше вече да си кажат „довиждане“ с Итън, поне засега. Това не можеше да продължава. Двамата се качиха на един автобус и седнаха най-отпред на втория етаж. Итън се изправи на седалката и се загледа през прозореца. Всичко му беше интересно и той не спираше да бърбори: хората, домашните любимци, колите, велосипедите, къщите, магазините. Автобусът мина през Елефант енд Касъл и се спусна по Олд Кент Роуд. Те слязоха и Итън каза, че е изморен и че е гладен.