Натрапчиви мисли за петък [bg]

Вещите му, които беше возил в ръждясала количка от супермаркет, бяха разпилени край тялото му; състояха се от спален чувал, съдрана завивка, няколко кенчета бял сайдер, найлонова торбичка с фасове, шест използвани запалки и малко кучешка храна, макар че той самият нямаше куче. Никой нищо не беше видял; никой нищо не знаеше; никой не го беше грижа.

Карлсън се загледа в снимките на двете си деца Бела и Майки, които стояха на бюрото му: убитият мъж някога е бил малко дете; бебе, което се е гърчило, плакало е и се е смяло. В кой момент животът му беше излязъл от релсите?

— Горкият несретник — изрече едва чуто той.

На вратата се почука и Ивет надникна в стаята.

— Извинете за безпокойството.

— Имах нужда някой да ме разсее. Какво има? Някакви следи от онези младежи?

— Не. Но поводът е друг. Търсят ви.

— Кой?

— Една жена на име Елизабет Расън. Попитах я по какъв въпрос е тук, но тя настоява да говори лично с вас.

— Елизабет Расън? — Карлсън сбърчи чело. — Но това е… — Той млъкна. — Няма значение. Покани я да влезе.

Лизи Расън влезе забързано в стаята и се спря, оглеждайки се наоколо, сякаш не беше сигурна къде се намира и как е попаднала там. Беше изключително слаба, с изпъкнали ключици, а лицето й имаше отнесено изражение, което беше познато на Карлсън.

— Г-жо Расън — поздрави я той, протягайки ръка. — Ще седнете ли?

— Лизи — каза тя. — Виждали сме се веднъж. Или поне бяхме в една стая. Едва ли си спомняте.

— Напротив, спомням си.

— Беше доста отдавна. Помня ви, защото не се срещам всеки ден с полицейски служители, а и защото Санди не ви харесваше.

— Разбирам.

— Санди е брат ми.

— Знам.

— Беше. Беше мой брат. Постоянно го правя. Колко време трябва да мине?

— За да свикнете да говорите за него в минало време ли?

— Да.

— Може би доста дълго време ще се чувствате странно.

— В момента просто бърборя, защото ми е трудно да пристъпя към същината на разговора. Вероятно го забелязвате.

— Да. Моля. — Той измъкна един стол и тя се отпусна на него, прегъвайки дългите си крака. Той забеляза изпъкналите кокалчета на глезените й.

— Когато бяхме деца, с него бяхме много близки — разликата между нас е само четиринайсет месеца. Когато пораснахме, малко се отдалечихме един от друг, но след като се върна от Америка, се виждахме непрекъснато. Санди се чувстваше зле и често идваше у нас, а и как иначе — ние бяхме неговото семейство. Аз бях единствената му близка роднина, след като… — Тя млъкна и разтри лицето си с длани.