Натрапчиви мисли за петък [bg]

— В семейството на сестра му имаше бавачка на име Кимбърли.

— Няма да се учудя. Типично в негов стил.

— Някоя друга?

— Имало е и други жени, но нямам представа кои са били. Споменах тези, за които ми е говорил.

— Сещаш ли се за нещо друго?

— Ами… — За момент Бриджит се загледа през прозореца. — Той беше уплашен.

— Уплашен? — Вероника Елисън беше казала същото.

— Но ти си знаела, нали?

— Как бих могла да знам това? Не бяхме разговаряли от много дълго време. — Фрида си спомни последния път, когато беше видяла Санди — на тротоара пред „Складовете“, с изкривено от гняв лице, замерящ я с черна торба с нейни вещи.

— Той ми каза, че се опитва да се свърже с теб по телефона, за да поговорите за този негов страх. Смяташе, че ти би го разбрала и би взела правилното решение. Нищо ли не ти е казвал?

Фрида впери поглед в Бриджит.

— Изтривах всичките му съобщения.

— И не си ги прослушвала преди това?

— Не.

Известно време двете седяха мълчаливо. Руди се беше отпуснал в скута на Фрида като топло вързопче, а Там спеше между тях и от време на време хленчеше в съня си.

— Ти не знаеш ли защо е бил уплашен? — попита накрая Фрида.

— Не. Но е имало защо, нали?

Фрида повървя пеша до Елефант енд Касъл. Отне й почти час. Беше привечер, навън все още беше светло, а улиците бяха пълни с хора, облечени с летни дрехи. От време на време наоколо профучаваха скейтбордисти, влюбени двойки се държаха за ръце, а на тротоарите пред кръчмите имаше тълпи от посетители.

Тя мина под железопътния мост и след малко стигна до „Такстед Хаус“. Замисли се за своята малка къща, която през лятото беше прохладна, чиста и сумрачна, все едно беше под водата. Копнежът й по нея беше толкова силен, че дори дъхът й спря. Фрида отключи входната врата и влезе. От кухнята долитаха гласове — бърбореха, смееха се. Тя продължи към стаята си и отвори вратата.

— Фрида — каза някой, докато тя затваряше.

Фрида се обърна рязко.

— Джоузеф! Какво правиш тук?

— Една хубава жена ме пуснала да вляза. — Той показа с жест пищни женски форми.

— Илеана — каза Фрида. — Не бива да я описваш по този начин. Трябва да кажеш „жената с кестенявата коса“. А сега си тръгвай.

— Трябва да ти помогна.

— Не, не трябва! По-добре си върви.

— Фрида, трудно ми е да го понеса.

Фрида се приближи и сложи ръка на рамото му, вглеждайки се в тъжните му кафяви очи. Усети мириса на водка.

— Успокой се. Кой друг знае, че съм тук?

— Никой. Аз не казал на никого. Попитал Лев и той ми показал мястото. Криволичил из улиците и внимавал да не ме проследят. Не и полицията. — Той изсумтя презрително. — Никой. Аз пазя тайната ти. — Джоузеф сложи широката си длан на сърцето си. — Ще ти помогна.

— Джоузеф, изслушай ме. Ти най-много от всички имаш какво да губиш. Могат да те депортират.

— Това са само заплахи. — Той махна пренебрежително с ръка. После се наведе и извади бутилка от платнената си торба. — Това място е ужасно. Да пийнем ли водка?