Мрак по пладне

— Знаеш, че нямам семейство.

— Затова никога няма да разбереш защо те не искат да те разберат. Твоите близки не са безпомощни фигури в злата игра на късмет, в която загубилите биват пожертвани.

— Ето ти я същината, Ендор — намеси се Барас. — С тази страшна касапница пред стените е немислимо да упорстваме и занапред в съхраняването на Школата. И аз бях убеден — също като теб, не се съмнявам, — че Школата и магията на Джулаца са по-важни от живота. Но те не са. Не вярвах, че Сенедай ще изпълни заканата си, или поне се надявах, че ще спре, след като веднъж се опита да ни сплаши. Сбърках. Виждах лицата на онези, които умираха пред очите ни, видях и гнева на другите, които ни се опълчиха днес. Ако не си сляп, ти също си видял, че изтреблението на съгражданите ни не бива да продължава.

— Каква внезапна промяна! — поклати глава Селдейн. — Неотдавна седяхме тук с генерал Кард и стигнахме до съгласие, че дори животът на заложниците не може да се мери по значение с Школата.

— Да, показахме колко безчувствени и безнравствени можем да бъдем — кимна Барас.

— Недопустимо е Школата да бъде заличена — натърти Торвис. — Недопустимо е магията на Джулаца да бъде погубена. Неравновесието в силата ще застраши цяла Балея.

— Можем да скрием Сърцето в земята. То ще остане живо завинаги.

— Защо да си правим труда? — възрази Селдейн. — Ако загубим Залата за мана, Кулата и Библиотеката, не би останало почти нищо. Какво ни дава Сърцето, освен духовно средоточие за нашата магия? Нашите книги, здания и местата, където се посвещаваме на призванието си, ни превръщат в магове от Джулаца. Колкото и незаменимо да е, Сърцето е само едно от условията Школата да съществува.

— Ако бездействаме, ще се развихри битка тук, а аз не желая хора от Джулаца да проливат взаимно кръвта си в моята Школа.

Този път очите на Керела показваха, че не допуска да бъде оспорена властта й.

— Излезем ли през портата, всички магове ще бъдем убити, а останалите — поробени. Не мога да проумея какъв е смисълът да им се предадем и да ги оставим да вилнеят в Школата — упорстваше Вилиф.

— Обещавам, че няма да се оставим покорно в ръцете им — рече му Керела.

— В битка ще бъдем победени — възрази Селдейн. — Тук можем да издържим, докато ни се притекат на помощ.

— Никой няма да дойде! — сопна се Керела и плесна с длан по масата. — Още ли не сте разбрали онова, което трябваше да е очевидно поначало? Докато има Покров, никой няма да ни помогне. Издигнахме непреодолима преграда. Тук сме в безопасност. Никой не знае какво се случва в Школата. Ако аз бях на мястото на войската от Дордовер, нямаше да се хвърля към западняшките мечове, без да знам ще излязат ли да се сражават и онези, които уж спасявам. А вие?

Някой потропа на вратата. Влезе Кард. Изглеждаше измъчен, лицето му с изпъкнали вени беше цялото в капки пот.

— Навреме се присъединяваш към нас — посрещна го Керела. — Пийни нещо, седни и ни кажи какво става навън.