Жена с минало
- Автор: Фийдър Джейн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жена с минало». Краткое содержание книги:
— Намерихте ли вече нещо? — обърна се Ръдърфорд към лейтенанта с учтив интерес. Войниците тъкмо претърсваха навеса.
— Само плъхове — отговори с отвращение Оливър. — Но той е тук някъде, милорд, усещам го.
— Добре, добре, имате моето разрешение да не оставите камък върху камък — засмя се Ръдърфорд. — Не желая да държа в имота си някакъв си жалък дивак и съм убеден, че такъв голям и усърден отряд няма как да не намери един-единствен отчаян контрабандист!
Поведението на лорда засили подозренията на лейтенанта, че е станал обект на подигравки. Той изскърца със заби и се втурна към навеса, за да окуражи хората да претърсват по-съвестно.
В оборите и хамбарите не намериха нищо. Овощната градина и лехите с билки не донесоха по-добър успех. На всичкото отгоре никъде не се откриха кървави следи.
— Може пък да е успял да се промъкне в къщата — предположи нехайно Ръдърфорд пред вбесения лейтенант.
— И как би могъл да го направи? — Оливър погледна смаяно полковника, но Демиън му кимна окуражително.
— Откъде мога да знам, добри човече! Но вие изглеждахте абсолютно убеден, че той е някъде тук, и след като не го открихте навън, логично е да се предположи, че е в къщата.
Войникът прехапа устни.
— Може да се е промушил през прозореца на кухнята?
— Твърде вероятно — съгласи се лордът. — Предлагам да претърсите къщата.
— Много сте отзивчив, милорд. — Лейтенантът не можеше да се отърве от подозрението си, че зад това непредвидено сътрудничество се крие някаква тайна.
— Нямам никакво намерение да преча на закона — отговори спокойно Ръдърфорд. — Освен това ще спя по-добре, като знам, че под леглото ми не се крие натрапник с нож между зъбите.
Лейтенант Оливър огледа мъжа срещу себе си, видя мускулите, които се движеха под тънкия плат на ризата, и не прие сериозно тази забележка. Ала при повторението на поканата свика хората си и последва лорд Ръдърфорд в къщата.
Обиколиха целия първи етаж, претърсиха всички килери и кухнята, но никъде не откриха отворен прозорец. Лейтенантът се чувстваше все по-зле и непрекъснато разкопчаваше и закопчаваше яката си. Аристократът, който живееше в Малори хаус, изглеждаше изпълнен с разбиране, отваряше им вратите, вдигаше завесите и местеше параваните. Поведението му изразяваше искрена готовност за помощ. Когато се запъти по стълбата към горния етаж, Оливър не се сдържа и заяви, че не е необходимо да притесняват повече господин полковника.
— Глупости, скъпи лейтенанте! — извика Демиън. — Щом стигнахме дотук, би било безумие да не огледаме докрай. Той тръгна енергично по дървените стъпала. — Мисля, че не е редно да будим прислугата. Ако натрапникът беше в стаята им, вече щяха да са вдигнали шум до бога.
— Прав сте, милорд — побърза да се съгласи лейтенантът и огледа бегло спалните, които му отваряше лордът.
Пред собствената си стая Демиън спря, натисна бравата и открехна вратата само няколко сантиметра.
— Това е моята стая — заяви учтиво той. — Моля ви, не се притеснявайте да проверите и нея. Макар да предполагам, че щях да забележа, ако…
— Олеле майчице! Моля ви, милорд, не пускайте никого в стаята! — разнесе се отвътре писклив женски глас със селски акцент. Ръдърфорд стисна здраво устни, разбирайки, че беше отишъл твърде далеч. Действията му бяха подтикнали Мередит да вземе нещата в свои ръце, макар че това беше напълно излишно.
Лейтенантът се покашля и сведе глава. Мъжете се опитаха да скрият ухилените си лица.
— Много ви благодаря, милорд. Съжалявам, че прекъснахме почивката ви. — Оливър се обърна към стълбата и хвърли унищожителен поглед към смеещите се войници.
Лорд Ръдърфорд изобщо не изглеждаше притеснен от случилото се. Той ги придружи до вратата, изрази съжалението си за безуспешното търсене и каза, че се надява следващата им нощна акция да се увенчае с пълен успех.
В стаята му Мери бе успяла да се измъкне изпод одеялата и сега седеше на ръба на леглото. Кърпата, с която беше стегнат кракът й, беше цялата в кръв, но червеното петно постепенно засъхваше. Тя намери ботушите си под леглото и тъкмо се готвеше да ги нахлузи върху мокрите чорапи, когато Ръдърфорд застана на прага.
— Какво правиш, за бога? — Разкъсван между желанието да се изсмее и яда от намесата й, той изпита желание да я удари.
— Те си отидоха — отговори през зъби Мери, за да не издаде непоносимата болка, която я мъчеше. — За тази нощ търсенето е приключено. След един час ще съм си в Пенденис, даже ако трябва да пълзя…