Жена с минало

Демиън отнесе Мери в стаята си и затвори вратата зад гърба си с ритник.

— Колко време имаме? — попита той и я положи върху дървената пейка под прозореца, от която щеше лесно да избърше водата, калта и кръвта.

— Пет или десет минути — отговори тя, простена и попипа бедрото си.

— Значи не мога да направя почти нищо за теб. — Ръдърфорд грабна една кърпа от поставката на скрина. — Дай да видя! — Той уви кърпата около окървавеното бедро и я стегна здраво. — Така поне ще спрем кръвта. След това ще се погрижим за раната. — Той свали ботушите й, смъкна три одеяла от леглото и уви треперещото тяло, сложи я да легне и нахвърля отгоре й останалите завивки. — Дано само не намокриш дюшека ми с тези подгизнали дрехи. Нямам намерение да спя в локва — изсъска той, надявайки се, че тази забележка ще отклони вниманието й от непосредствената заплаха за живота й. Нито един от двамата не се съмняваше, че положението е много сериозно. Ако откриеха Мери, тя нямаше обяснение за състоянието си, а лорд Ръдърфорд щеше да бъде обвинен, че е укрил в дома си беглец и закононарушител.

Демиън угаси свещите на камината и се промъкна безшумно до прозореца. Шумовете все още бяха слаби, но без съмнение се приближаваха. Малори хаус беше абсолютно тих и тъмен. Уолтър се бе прибрал в стаичката си. Демиън свали бързо халата си, който не само беше мокър, ами и имаше петна от кал и кръв, където беше притискал тялото на Мери до своето. Той го сви на вързоп и го хвърли най-отзад в гардероба с примирена въздишка. После обясни на Мери, че този халат бил най-любимата му дреха, а сега щял да бъде принуден да го изгори.

Мери не каза нищо. Треперенето й бе поотслабнало. Силният натиск върху раненото бедро беше странно успокояващ — защото задържаше пулсиращата кръв. Загрижеността на Демиън за скъпия дюшек и загубата на халата отново върнаха кошмара от последния час в правилната перспектива. Но най-важното беше, че тя се чувстваше на сигурно място и не беше нужно да взема решения. Тя вярваше на своя любим, който без колебания бе поел кормилото на живота й, за да извади желязото от огъня, разпален от самата нея.

Гласовете бяха вече съвсем близо. Мередит ги възприемаше като кучешки лай. Явно полицаите бяха обзети от мрачна възбуда.

— О, Демиън — прошепна с мъка тя и ледена тръпка прониза тялото й, — сигурна съм, че раних лейтенанта. Нямам представа дали раната е сериозна, но със сигурност му потече кръв. Това ще ги направи още по-решителни…

— Без съмнение — отговори безизразно той и облече друг халат. — Дано все пак не си му видяла сметката. Защото нямам никакво желание да се люлея на бесилката редом с теб!

— Ето тук прекъсва! — изкрещя в този момент някой. — Той трябва да е някъде тук… кървеше като заклана свиня и със сигурност не е стигнат далеч.