Жена с минало
- Автор: Фийдър Джейн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жена с минало». Краткое содержание книги:
— Какво става тук, по дяволите? — изрева гневно Демиън и подаде глава през отворения прозорец. — Защо нарушавате спокойствието ми в собствения ми дом?
— Лорд Ръдърфорд! — Силният глас на лейтенанта накара Мередит да въздъхне облекчено. Очевидно раната му не беше тежка, след като беше дошъл с войниците си. — Моля за извинение, милорд, но трябва да претърся имота ви.
— Какво? — извика смаяно Демиън. — Какво говорите?
Лейтенантът вдигна глава към прозореца. Не можеше да се сърди на лорд Ръдърфорд за гнева му, след като го бяха събудили в този късен нощен час — но всички граждани, независимо от титлите си, бяха длъжни да зачитат силите на реда и закона.
— Мога ли да ви кажа няколко думи, милорд?
— Имам впечатление, че вече го правите — отговори примирено лордът.
За своя изненада Мередит установи, че се е изкискала под завивките. Ала нетърпеливият жест на Ръдърфорд бързо затвори устата й.
— Бихте ли слезли долу, сър? — помоли лейтенантът, опитвайки се да укроти нетърпението си. Докато той си разменяше любезности с лорд Ръдърфорд, контрабандистът можеше да увеличи разстоянието между себе си и преследвачите; но той нямаше официално разрешение да претърси имението, трябваше първо да го получи. Ако лорд Ръдърфорд се ядосаше твърде много, сигурно нямаше да разреши претърсването, а докато събудеше съдията и получеше съответното официално разрешение, беглецът или щеше да е умрял от загуба на кръв, или да се е скрил вдън земя.
— Само за момент — изръмжа Ръдърфорд. Затвори прозореца, излезе от стаята и грижливо затвори вратата зад гърба си.
— Имате ли нужда от мен, полковник? — попита спокойно Уолтър, застанал на прага на стаята си.
— За момента не. Но когато се отървем от неканените посетители, ще ми трябваш. — Демиън кимна на слугата си и за втори път тази нощ вдигна тежкото резе.
Лейтенант Оливър видя пред себе си сънен, разрошен мъж, който явно беше много недоволен, че са го принудили да напусне мекото легло, и неуспешно се опитваше да върже колана на брокатения си халат.
— Надявам се, че имате обяснение за това нощно нахлуване — изръмжа Ръдърфорд и примигна с мътни очи срещу кръга от лица зад лейтенанта.
— Контрабандисти, сър — обясни кратко Оливър. — Изненадахме ги на брега, но ни избягаха. Остана само един. Той е тежко ранен, милорд, и ние проследихме кървавата диря до този храст. — Той посочи тържествено живия плет.
— Значи се предполага, че бандитът се е скрил под плета? — Ръдърфорд се прозя. — Огледахте ли навсякъде?
Лейтенантът стисна зъби.
— Няма и следа от него, милорд. Но преднината му беше не повече от пет минути. Кървеше толкова силно, че не е възможно да е тичал бързо. Много ви моля да ми дадете разрешение да претърся имота ви.
— Имате ли заповед за претърсване? — Лорд Ръдърфорд вдигна ръка към устата си, за да прикрие втората прозявка. — Така се прави в подобни случаи, нали?
— Тъй вярно, милорд — съгласи се унило лейтенантът, — но при дадените обстоятелства аз се надявах…
— Добре, добре — прекъсна го Ръдърфорд с небрежен жест. — Изпълнете дълга си, лейтенант. Търсете, където искате! Но внимавайте да не уплашите жребеца ми в обора, защото е много нервен и също като господаря си не понася да го стряскат посред нощ.
Без да губи време в благодарности, лейтенант Оливър се обърна към хората си, за да даде заповед за претърсване. Ръдърфорд го наблюдаваше внимателно през полуспуснатите си ресници. Наметалото на войника беше разпрано от рамото до талията, по колана имаше кървави пръски.
— Както виждам, вие сте ранен, лейтенанте!
Войникът вдигна рамене.
— Само драскотина, сър. Но ще отмъстя жестоко на онзи, който се осмели да ме докосне.
— Без съмнение, без съмнение — промърмори негово благородие и се обърна отново към вратата.
Отиде в стаята си, облече риза и панталон и обясни на мокрото вързопче в леглото си, че очевидно се налага да я учи как да си служи ефективно със сабята; защото не било достатъчно да одраскаш противника си — това винаги предизвиквало луд гняв и желание за отмъщение.
— Не ми беше лесно — отговори глухо Мери. — Трябваше да се бия сама срещу всички и ми липсваше концентрация.
— Извинения! — махна пренебрежително той и се запъти към вратата. — Имам намерение да се присъединя към търсенето на онзи жалък негодник.
Мери остана сама под завивките, вслушвайки се напрегнато да чуе какво ставаше навън. Затворените прозорци приглушаваха шумовете, в къщата беше тихо като в гроб. Предишната изтръпналост на крака й бе заменена от пронизваща, непоносима болка. Но тя почти й се зарадва, защото това беше знак, че още е жива и кракът й ще бъде спасен. Въпреки мокрите дрехи под планината от завивки й бе топло. Не можеше да стори нищо друго, освен да чака, докато хайката отмине.