Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
И тъй като вече нямаше нищо, от което да се бои, първоначално смътно, а после все по-ясно в него започна да се пробужда ново желание. Не му се искаше повече да е сам. Макар и с Пъстрата смърт, той в определен смисъл все пак беше сам. Щеше му се да покаже и на другите на какво е способен, щеше му се да буди възхищение, да се прослави.
И една нощ, когато отново наблюдаваше как расте Перелин, той усети, че е за последен път, че трябва да се раздели с величието на светещата Нощна гора. Някакъв вътрешен глас го теглеше другаде.
Той погледна за последен път пламналото великолепие от цветове, после слезе в Граограмановата пещера гробница и седна в тъмното на стъпалата. Не можеше да каже какво чака, но знаеше, че тази нощ не бива да ляга да спи. Сигурно бе задрямал, както седеше, защото изведнъж се сепна и скочи, сякаш някой бе извикал името му.
Вратата, която водеше към покоите, беше открехната. Ивица червена светлина се промъкваше през процепа в тъмната пещера.
Бастиан се надигна. Нима в момента вратата се бе превърнала във вход към Храма на хилядата врати? Той се приближи с несигурни стъпки към процепа и опита да погледне през него, но не можа нищо да разпознае. После процепът започна бавно да се стеснява. Скоро щеше да отлети единствената му възможност да си отиде оттук!
Той се обърна още веднъж към Граограман, който, без да помръдва, лежеше на своя пиедестал, облещил мъртви каменни очи. Ивицата светлина, която идваше от вратата, падаше точно върху него.
— Сбогом, Граограман. Благодаря ти за всичко! — каза Бастиан тихо. — Аз ще се върна пак, честна дума. Ще дойда отново.
След това се шмугна през процепа на вратата, която веднага се затвори зад гърба му.
Бастиан не знаеше, че няма да спази обещанието си. Едва много, много по-късно един човек щеше да дойде от негово име и да го изпълни.
Но това е друга приказка и ще бъде разказана друг път.
ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА
Сребърният град Амаргант
Рубиненочервена светлина се стелеше бавно по пода и стените на помещението. Стаята беше с шест стени и наподобяваше килийка от голяма пчелна пита. През една стените имаха врати, останалите три помежду им бяха изрисувани със странни картини. Представляваха екзотични пейзажи и някакви необикновени създания полурастения-полуживотни. Бастиан бе дошъл през едната от вратите, останалите две се намираха вдясно и вляво от него. Формата им беше една и съща, само дето лявата беше черна, а дясната — бяла. Бастиан реши да мине през бялата.
В следващата стая се сипеше жълтеникава светлина. Стените имаха същото разположение. Тук картините изобразяваха най-различни уреди, от които Бастиан така и не можа да разбере дали са инструменти или оръжия. Двете врати, които водеха наляво и надясно, бяха едни и същи на цвят, но лявата беше висока и тясна, а дясната, обратното — ниска и широка. Бастиан мина през лявата.
Стаята, в която влезе, беше също шестоъгълна, но със синкаво осветление. На картините по стените имаше орнаменти с много заврънкулки, а може и да бяха букви от някаква неизвестна азбука. Тук двете врати имаха една и съща форма, но бяха изработени от различен материал — едната от дърво, а другата от метал. Бастиан реши да мине през дървената.
Невъзможно е да се опишат всички врати и стаи, които прекоси Бастиан при странстването си из Храма с хилядата врати. Имаше порти с формата на големи ключалки и други, наподобяващи вход на пещера, имаше златни и ръждясали врати, тапицирани и обковани с пирони, тънки като хартия и дебели като врата на огнеупорна каса, една приличаше на великанска уста, а друга се отваряше като подвижен крепостен мост, една имаше формата на ухо, друга беше направена от меденки, една беше изработена като вратичка на печка, друга се закопчаваше с копчета. Всеки път двете врати, които отвеждаха от една стая в друга, имаха нещо общо — формата, материала, размерите, цвета, — но и нещо, което коренно ги различаваше.
Много пъти влиза Бастиан от едно в друго шестоъгълно помещение. Всяко взето решение го поставяше пред необходимостта да вземе ново, което от своя страна водеше след себе си до друго решение. Но всички те с нищо не променяха факта, че той все още се намираше в Храма с хилядата врати… и че нямаше изгледи да излезе от него. Докато продължаваше да върви все така, той се замисли каква ли е причината за това. Желанието му беше явно достатъчно силно, за да го доведе до Лабиринта, но недотам точно, за да му позволи да намери правия път. Той бе поискал да не е сам, но сега осъзнаваше, че не е имал предвид нищо конкретно. И това ни най-малко не му помагаше да реши дали да мине през стъклената врата или през онази, оплетена от върбови пръчки. Досега бе правил избора си ей така, както му харесваше или както му скимнеше, без много да му мисли. Всъщност той би могъл също така добре да мине и през другата врата. Но по този начин никога нямаше да излезе от Лабиринта.