Приказка без край

Бастиан се обърна и видя, че току-що е излязъл от малък горски параклис. Следователно в този момент вратата му се е била превърнала в изход от Храма на хилядата врати. Бастиан я отвори още веднъж и надникна в тясното малко помещение. Покривът се състоеше от няколко прогнили греди, които стърчаха във въздуха, а стените бяха обрасли с мъх.

Първоначално Бастиан тръгна без определена цел. Той не се и съмняваше, че рано или късно ще намери Атрею. И радостта му от предстоящата среща беше безгранична. Той подсвиркваше на птичките, които му отговаряха, и въодушевено пееше на висок глас каквото му дойде наум.

След като повървя малко, на една полянка съзря група насядали хора. По-отблизо той разпозна, че това са няколко рицари с разкошни доспехи. С тях беше и една красива дама. Тя седеше на тревата и свиреше на лютня. Отзад стояха няколко коня с прекрасни седла и юзди. Пред мъжете, които лежаха в тревата и си приказваха, беше разстлана бяла покривка, покрита с най-различни ястия и питиета.

Бастиан се приближи към групата, но преди това скри амулета на Детската царица под ризата си, защото му се искаше да се запознае с компанията, без да разберат кой е и да не прави особено впечатление.

Когато го видяха, че идва, мъжете станаха, поздравиха го вежливо и му се поклониха. Очевидно го смятаха за принц от Ориента или нещо подобно. Красивата дама също кимна с усмивка и продължи да свири. Единият от мъжете беше особено едър и дрехите му се отличаваха с изключително великолепие. Беше още млад и имаше руси коси, които падаха върху рамената му.

— Аз съм юнакът Хинрек — рече той, — тази дама е принцеса Огламар, дъщеря на царя на Лун. Тези мъже са моите другари — Хикрион, Хисбалд и Хидорн. А как се казвате вие, млади приятелю?

— Не мога да кажа името си… поне засега — отговори Бастиан

— Някакъв обет ли? — попита принцеса Огламар с лека насмешка. — Толкова млад и вече дал обет?

— Вие сигурно идвате отдалече? — поинтересува се юнакът Хинрек.

— Да, от много далече — отвърна Бастиан.

— Принц ли сте? — осведоми се принцесата и го погледна благоразположено.

— Няма да издам това — отговори Бастиан.

— Е, във всеки случай, добре дошли на нашата трапеза! — извика юнакът Хинрек, — Ще ни окажете ли честта да седнете сред нас и да хапнем заедно, млади благороднико?

Бастиан прие с благодарност, седна и си взе от ястията.

От разговора, който се водеше между дамата и четиримата рицари, той разбра, че съвсем наблизо се намира големият сребърен град Амаргант. Там щяло да се състои нещо като турнир. За да участват в това състезание, от близо и далече се стичали най-смелите герои, най-добрите ловци, най-безстрашните воини, но също и разни авантюристи и самозванци. Само тримата най-големи юнаци и храбреци, победили всички останали, щели да имат честта да участват в нещо като експедиция. Навярно ставало дума за много дълго и изпълнено с приключения пътуване с цел да се открие някаква видна личност. Тя била отседнала в една от многобройните страни на Фантазия и я наричали просто Спасителя, Никой още не знаел истинското му име. Във всеки случай царството съществувало отново или все още единствено благодарение на него. Защото преди известно време Фантазия била сполетяна от ужасна катастрофа, от която за малко не била унищожена напълно. Това предотвратил в последния момент споменатият Спасител, като дошъл и дал на Детската царица името Месечка. Така я наричат и до днес всички във Фантазия. Но непознат никому, той се лутал оттогава из страната и задачата на експедицията била да го намери и да го съпроводи като лична охрана, за да не му се случи нещо. Но за това щели да бъдат взети само най-надеждните и смели мъже, защото ги очаквали нечувани приключения.