Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Тогава Дули се ограничил само с една бира, обяснявайки на професора, че „тренира.“ След като гаврътнал халбата си, той се изсулил от високото си бар-столче и казал, че има „уговорена среща с един пич“. Съобщил на Удбоди, че ще се видят на следващия ден, а ако не тогава със сигурност следващата седмица. Но преподавателят така и не се срещнал отново с Джим Дули. След две седмици изобщо спрял да посещава „Местенцето“. Като капак на всичко и електронният адрес Зак991 престанал да функционира. От една страна, помислил си Удбоди изгубването на дирята на Джим Дули било плюс. И бездруго „углавният престъпник“ пиел твърде много, а и професорът имал натрапчивото усещане, че нещо с този „Зак Маккул“ не е съвсем наред. („Малко късничко си даваш сметка за това, а?“ — помисли си мрачно Лизи.) Удбоди отново намалил алкохолната си доза на една-две бири седмично и без дори да го осъзнава, започнал да посещава друг бар, разположен на няколко пресечки от „Местенцето“. Едва по-късно го осенило („Когато главата ми се прочисти“ — така го обясни), че подсъзнателно се стремял да се дистанцира от кръчмата, където се срещал с Дули. Тоест изпитвал искрено съжаление за случилото се. Ако естествено ставало въпрос за нещо повече от фантасмагория — за нещо повече от поредния въздушен замък на Джим Дули, за чийто градеж Джо Удбоди му оказал неоценима помощ, наливайки се с бира седмица след седмица в стремежа си да убие тягостните часове на потискащата питсбъргска зима. Бил убеден, че това са фантазии, изтъкна професорът — досущ като адвокат, чийто клиент може да свърши с отровна инжекция, ако не успее да убеди съдебните заседатели в невинността му. Стигнал до извода, че повечето истории на Дули за насилието и жестокостите в затвора „Гористата планина“ са чиста проба измислици и неговата идея да убеди госпожа Ландън да се раздели с ръкописите на покойния си съпруг е само поредната му измишльотина. Ето защо сделката им не била нищо повече от детска игра на „Ами ако?“.
— Ако всичко това е вярно, искам да ми отговорите на един въпрос — каза най-накрая Лизи. — Ако Дули ти беше донесъл ръкописите на Скот, щеше ли да ги вземеш, знаейки по какъв начин ги е придобил?
— Не знам — въздъхна Лудбоди.
Е, най-малкото това беше искрен отговор, ето защо тя реши да го попита още нещо:
— Съзнаваш ли какво си направил? Даваш ли си сметка за последствията от игричката?
Този път професорът не отговори. Лизи си помисли, че това също бе искрено от негова страна… или поне толкова искрено, колкото човек като Удбоди можеше да се държи.
7.
След няколко секунди на трескав размисъл Лизи продължи с въпросите:
— Давал ли си му телефонния ми номер? И за това ли трябва да ти благодаря?
— Не! Абсолютно не! Не съм му давал никакви телефонни номера, уверявам ви!
Тя му повярва.
— Професоре, мисля, че ще се наложи да направиш нещо за мен. Ако Дули се свърже с теб — примерно, за да ти каже, че вече е поел по следата и изгледите са добри, — кажи му, че уговорката ви отпада.
— Ще му кажа. — Покорността му я изпълни с презрение. — Повярвайте ми, аз… — Събеседникът й внезапно бе прекъснат от женски глас (най-вероятно съпругата му), който го питаше нещо. После Лизи дочу дразнещо шумолене — явно той бе закрил с длан слушалката.
Не възразяваше. Тъкмо имаше време да обмисли по-добре възникналата ситуация, ала заключенията, до които достигна, никак, не й допаднаха. „Зак Маккул“ й бе казал, че може да избегне неприятностите, ако предаде на Удбоди книжата и непубликуваните ръкописи. Тогава професорът щял да се обади на психаря, да му каже, че всичко е наред, и така цялата работа щяла да приключи. Да, ама не. Бившият цар на инкунксите не знаеше как да открие Дули и Лизи имаше всички основания да му вярва. Дали ставаше въпрос за недоглеждане от страна на Дули? За пропуск в гениалния му план? Едва ли. Според нея копелето наистина възнамеряваше да се появи в кабинета на Лудбоди (или в извънградския му замък) с ръкописите на Скот…, но дотогава щеше да я тормози, а после да направи тъй, че да я заболи на местата, където не бе давала на момчетата да я пипат. Но защо трябваше да действа по този начин, след като бе положил немалко усилия да убеди Удбоди и самата Лизи, че нищо лошо няма да й се случи, ако не се опъва и играе по свирката му?