Романът на Лизи

Според Лудбоди предполагаемият „Зак Маккул“ започнал да я нарича „Йоко“.

Удбоди определи срещите им в „Местенцето“ като „пo-скоро редки, но граничещи с регулярното“. Лизи разшифрова с лекота тази интелектуална идиотщина — през четири, а понякога и през пет дни в седмицата Удбоди и Дули са глозгали костите на Йоко Ландън и когато професорът казваше, че са пили една-две бири, всъщност имаше предвид една-две петлитрови кани. И ето ги тези интелектуални Оскар и Феликс, които се черпели с бира едва ли не всеки работен ден — първо си бъбрят за величието на произведенията на Скот Ландън, а после неусетно минават на темата каква мръсна, стисната и егоистична кучка е вдовицата му.

Според Удбоди именно Дули насочил разговора в тази насока. Лизи, която знаеше как се държи професорът, когато му отказват нещо, се съмняваше, че му е струвало много усилия да смени темата.

По някое време „Зак Маккул“ казал на Удбоди, че може да убеди вдовицата да промени мнението си по отношение на непубликуваните ръкописи. В края на краищата толкова ли било сложно да й се обясни, че така или иначе всички ръкописи на писателя ще се озоват в библиотеката на Питсбъргския университет, където се съхранява целият архив на Скот Ландън? Много го бивало да убеждава хората да променят мнението си, заявил Дули. Удавало му се с лекота. Тогава царят на инкунксите (Лизи не се съмняваше, че в премрежения му от бирата поглед е проблеснала лукава искра) попитал колко би поискал събеседникът му за подобна услуга. Дули му отвърнал, че не се опитва да изкяри от тази работа. Все пак ставало въпрос за услуга на човечеството, нали така? Да се направи обществено достояние великото съкровище на една жена, която е твърде глупава, за да осъзнае какво притежава. Да, точно така, кимнал Лудбоди, но всеки труд трябва да бъде заплатен. Зак обмислил думите му и казал, че ще си води прилежен отчет за всички разходи. А после, когато се срещнат отново и той предаде ръкописите на Удбоди, ще обсъдят въпроса за хонорара. После протегнал ръка на бизнеспартньора си, за да скрепи с ръкостискане сключената сделка. Професорът я поел със смесени чувства на радост и презрение. Както сподели на Лизи, замислил се доколко всъщност познава този човек. Понякога Дули изглеждал като закоравял тип, самообразовал се в пандиза, чиито разкази за жестоки схватки с наточени като бръсначи лъжици звучали съвсем правдоподобно. В други дни обаче (денят на ръкостискането бил един от тях) Удбоди не се съмнявал, че събеседникът му си е чиста проба фантазьор и че най-опасното престъпление, извършено от него, е кражбата на една-две кутии разтворител за боя от супермаркета в Монровил, където работел в продължение на шест месеца през 2004 година. Ето защо сметнал тази сделка за пиянска шегичка, особено след като Дули съвсем сериозно му заявил, че смята да убеди Лизи Ландън да дари ръкописите на покойния си съпруг в името на изкуството. Това бе всичко, което царят на инкунксите разказа на Лизи през този юнски следобед, но все пак бе същият онзи цар на инкунксите, който бе седял полупиян в кръчмата с човек, когото почти не познава, човек, представил се като „углавен престъпник“, двамата я бяха наричали „Йоко“ и бяха стигнали до заключението, че Скот я държи само заради едно-единствено нещо, понеже за какво друго би могъл да я използва? По думите на Удбоди всичко бе само шега, фантазия на двама мъже, отдали се на пиянските си блянове. Да, бяха разменили електронните си адреси, но в наши дни всички правят така, нали? След деня на ръкостискането царят на инкунксите бе срещнал верноподаника си само веднъж — два дни по-късно.