Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Пазачите хващат по една твоя ръка, докато наместваш задните си части върху хартиената покривка — всъщност ти помагат: да не би разтрепераните ти крака да се подкосят и да се окажеш в неловко положение. Помагат ти, но хватката им е много-много здрава.
Вдигаш крака на масата и се оставяш да те положат по гръб. Започват да затягат ремъците.
До този момент всичко може да мине за най-обикновено посещение при лекаря на затвора — само дето никой не отронва нито дума. Всъщност нищо чудно — няма кой знае какво да си кажете. Диагнозата е ясна — ти си обречен. Опасен. Безполезно копеле. Създаваш само неприятности. Слаб самоконтрол. Нетърпим за съжителство и скъп за изхранване. Комбинацията от симптоми е решаваща. Назначено е лекарство.
Няма смисъл да им обясняваш, че си невинен. Правил си го години наред по всички възможни начини. Това нищо не е променило. Призивите, няколкото статии по списанията — едно от заглавията беше „Да погребем грешките си“ — подходящо и за затвор, и за болница, — в края на краищата нищо не промениха. Малкото момче в теб, което вярваше, че ако викаш достатъчно силно, все някой ще оправи нещата, вече го няма, пречукали са го, както скоро ще бъдеш пречукан и ти.
На вратата — като сива сянка на акула — е застанал някакъв общински чиновник. Обръщаш се, за да го огледаш, но хълбокът на Джанкел ти пречи. Нещо хладно върху сгъвката на лакътя ти те кара отново да извърнеш очи към изпитото лице на лекаря. Спирт? За какво? Втриват го в ръката ти да не пипнеш някоя зараза. Малко затворнически хумор може би — по-изтънчен, отколкото си очаквал. Усещаш нещо остро да се плъзва под кожата ти и да търси вената ти, но нещо не е наред. Докторът изругава под нос — в гласа му трепва едва доловима паника. Измъква иглата и отново търси вената — веднъж, дваж, три пъти — без успех. Боли — сякаш съшиват ръката ти с шевна машина Чувстваш как в гърдите ти нещо се надига — или смях, им, остър вой.
Сподавяш го, разбира се. Да правиш театър — Боже опази! Те просто ще те убият.
Цялата ти кожа е влажна и лепкава. Неоновите светлини започват да трепкат и да плуват пред очите ти, когато стоманеният шип най-сетне се плъзва на мястото си и докторът го прикрепя с лепенка. Другият пазач, Симънс, или както му е името, се навежда и затяга, ремъка, за да не извадиш иглата с някое рязко движение. Започват с втората игла. Има нещо смущаващо в цялата тази работа. Това е краят на света, а хората около тебе се държат така, сякаш вършат някаква рутинна работа. Единствено ситните капчици пот по горната устна и по сбръчканото чело на доктора намекват за нещо друго.
Когато най-после успяват да те овържат и надупчат, сивият костюм в ъгъла на полезрението ти се приближава. По-рано не си го виждал и за момент се питаш какво ли място заема в административната йерархия — под или над надзирателите? После осъзнаваш за какви глупости пропиляваш последните си мигове и ти се завива свят.
Белият мъж с квадратната челюст измънква няколко банални траурни фрази, след което отваря една папка и прочита освобождаването ти от наказание, последвано от законно разрешително да те напомпат с натриев пентотал, а след това и с калиев хлорид, докато сърцето ти спре да бие и черепната ти кутия даде права линия. По-рано пускали по маркуча още един смъртоносен химикал, но счетоводството решило, че това е прекален лукс.
Докторът е пуснал физиологичния разтвор, но не чувстваш нищо освен забитата игла и смъденето от неуспешните опити.
— Разбираш ли, синко? — пита те белият с квадратната челюст. „Естествено“ — иска ти се да изръмжиш. Разбираш по-добре, отколкото си мисли той. Разбираш, че просто изхвърлят боклука и след това рециклират опаковките. Ще си от по-голяма полза за обществото като хидропоничен изкуствен тор, отколкото като гърло за изхранване в скъпа приватизирана килия.