МРЕЖА/НОВИНИ: Споразумението в Юта е подписано, но продължава да цари недоверие.
Диктор: В Юта е постигнато нестабилно тристранно примирие между щатското управление, църквата на мормоните н войнстващите мормонски сепаратисти, известно като „Дезеретска спогодба“, но неговата продължителност е твърде проблематична без участието на федералното правителство.
(Картина: президентът Анфорд в Розовата градина.)
Позовавайки се на правото на самоопределение на отделните щати и градове, правителството на САЩ засега се въздържа от намеса, което дава основание за недоволство от страна на някои граждани на Юта заради „неспазването на Конституцията“ от администрацията на Анфорд. Други обаче одобряват „политиката на ненамеса“.
(Картина: Едгар Райли, официален говорител на „Дезеретската спогодба“, на пресконференция.)
Райли: Нито едно правителство няма право да ни диктува какво да правим в една Божия страна. Ние разполагаме с истински бойци, с корави мъже. Ако щатът отстъпи, ние просто ще затворим границите.
Те идват да те вземат призори. Джанкел, симпатягата, и друг един, който се казва Симънс или нещо такова — него не си го виждал много често. По-рано изпращаха повече от двама, но времената се промениха. Не си мигнал цяла нощ, естествено, но те влизат тихичко, сякаш не искат да те стреснат в съня ти.
— Време е — казва ти Джанкел. Като че ли се извинява.
Отблъсваш протегнатата му ръка и ставаш — няма да позволиш на никого да ти помага. Ако можеше, би тръгнал сам, но коленете ти се подгъват. Вслушвал си се в стъпките им в коридора — призрачни предвестници — през цялата дълга нощ. Сега се чувстваш безплътен и безформен като зле проявена снимка. Уморен си. Но сънят е близо. Скоро ще заспиш. Няма свещеник — каза им, че не искаш. Каква ли утеха би могъл да получиш от непознат, който мънка нещо, в което не вярваш? Само Джанкел — да те придружи, и Симънс, или както му е името — да държи вратата. Само двама ниско платени затворнически чистачи, които искат да заработят нещо извънредно в неделя сутрин. Естествено, за тази работа им се полага известно възнаграждение, тъй като е наистина неприятна — в приватизираната углавна система, принуда не се упражнява над никого освен над затворниците. На Джанкел парите сигурно му трябват, за да издържа многобройните си дечурлига. Иначе кой друг освен психопат би се заел с подобна работа?
Последната разходка. Всъщност едва тътриш крака в стегнатите найлонови пранги на глезените. Няма нищо общо с онова, което си гледал по филмите. Съкафезниците не се залепят по решетките, за да изстрелят едно „сбогом“; повечето спят или се преструват, че спят. И ти постъпи така, когато отведоха Гарза. Какво можеше де кажеш? А и Джанкел не крещи: „Минава осъденият на смърт!“, или нещо подобно — никога не го е правил. Нещо общо с филмите имаха само няколкото му тихи приказки, когато за първи път те бутнаха на етажа — в съвършен стил „затворническа драма“ той процеди: „Ако ми съдействаш, всичко ще е гладко; ако не, много лошо ти се пише.“ Сега изглежда примирен и тъжен, сякаш води нечие прегазено на шосето чуждо куче към спешен кабинет.
Мястото, където те отвеждат, всъщност не е лекарски кабинет — това в края на краищата е камерата на смъртта, — но обстановката и миризмите са също като в лекарски кабинет. Докторът е дребничък човек — ако изобщо е доктор: за да извършваш екзекуции, трябва ти само удостоверение за медицински техник. Очевидно е чакал петнайсетина минути повече и е получил киселини от сутрешното кафе. Когато влизате, той кимва, а на устните му се появява необяснима усмивка — или от киселините, или от нерви. Кимва отново и посочва малко притеснено към масата от неръждаема стомана — съвсем обикновена маса за прегледи, — леко свивайки рамене сякаш иска да каже: „Бихме желали да е по-приятно, но знаете какви са времената…“
