Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Една от тъмните фигури изви ръката на момичето. Тя се сгърчи и под прозрачната й кожа внезапно изпъкнаха матовотъмни вени и кичури сухожилия, но не издаде звук. Продължи да извива и дърпа ръката й. Нещо изхрущя, сякаш се скъса, и момичето най-сетне извика — задавено, измъчено хлипане. Рени се извърна, стомахът й се сви.
„Това са само картини — повтаряше си тя. — Нереални. Нереални.“
Всички се бяха изпружили напред, опънали шии да виждат по-добре. Крещяха с пресипнали гласове; Рени почти усети колективното умопомрачение, което се излъчваше от зрителите и изпълваше залата с отровни изпарения. На сцената ставаха още неща, още движения, още задъхани викове. Не искаше да гледа. Братята от Мадрас потриваха нагоре-надолу ръце по внушителните си мускулести бедра. Стримбело, седнал точно до Рени, наблюдаваше това, което става, с тънката си неподвижна усмивка.
Нямаше край. Рени се бе вторачила в пода и едва се въздържаше да не изкрещи и да побегне. Тези хора бяха животни — не, по-лоши от животни — кое диво създание би могло да извърши нещо толкова отвратително? Трябваше да хване !Ксабу и да се махнат. Това не би могло да разкрие измамата им — сигурно не всички посетители на противно място като това искаха да гледат такива неща? Започна да се изправя, но едрата ръка на Стримбело тежко падна върху крака й и я натисна обратно.
— Не бива да си тръгвате. — Ръмженето му като че ли щеше да разкъса тьпанчето й. — Гледайте, ще има много да разказвате, като се върнете вкъщи.
Той протегна другата си ръка и изви брадичката й към сцената.
Белите крайници на момичето бяха извити под няколко невероятни ъгъла. Единият крак беше разтегнат като парче карамел. Тълпата вече ревеше, така че заглушаваше писъците на момичето, чиято глава се мяташе конвулсивно насам-натам, а устата се отваряше и затваряше.
Една от закачулените фигури измъкна нещо дълго, остро и блестящо. Воят на публиката взе друг тон — глутница кучета, сгащили нещо изтощено в ъгъла, лаещи, предвкусвайки убийството.
Рени се опита да се измъкне от неумолимата хватка на Стримбело. Парче от нещо влажно и блестящо прелетя покрай нея и се изви в дъга към потъналите в сянка места. Някой зад нея го хвана и го повдигна към лишеното си от изражение сим-лице. Отърка го в страните си, сякаш украсяваше церемониална маска, и после го пъхна в идиотската си уста.
Стомахът й отново се сви. Рени усети в устата си кисел вкус. Опита се да отвърне поглед, но навсякъде около нея протягаха ръце, за да докопат някое запратено от сцената парче. Ужасена, чуваше писъците на момичето дори над лаещата тълпа.
Повече не можеше да издържи — щеше да полудее, ако остане. Ако виртуален обект можеше да гори, то това място трябва да бъде изгорено до мрачните си основи.
Протегна ръка към !Ксабу и положи неистови усилия да привлече вниманието му.
Малкият мъж беше изчезнал. Мястото, което заемаше зад братята Павамана, беше празно.
— Приятелят ми! — опита се да се отскубне от Стримбело тя, който невъзмутимо гледаше към сцената. — Приятелят ми е изчезнал!
— Няма значение — отвърна Стримбело. — Ще намери нещо, което повече ще му хареса.
— Тогава е глупак — изкикоти се един от братята Павамана като умопомрачен. По страните му симулирана кръв блестеше като ружа по лицето на дърта куртизанка. — Няма да намери нищо като жълтата стая.
— Пуснете ме! Трябва да го открия!
Дебелият се обърна, за да я погледне, усмихнат още по-широко.
— Никъде няма да ходиш, приятелю. Отлично знам кой си. Никъде няма да ходиш.
Залата сякаш се огъна. Тъмните му очи я държаха — малки дупки, зад които можеше да се види нещо ужасно. Сърцето й думкаше така, както не беше думкало дори в езерото на Левиатан. За малко да се изключи, но си спомни за !Ксабу. Може би го бяха хванали по начина, по който бяха хванали и Стивън. Ако се измъкне от системата, може да го открие в същия мъртвешки транс, в който се намира брат й. Той беше невинен — също като Стивън. Не можеше да го изостави.
— Пусни ме, копеле! — извика тя. Хватката на Стримбело не се разхлаби. Дръпна я към себе си и я повлече към широкия си скут.
— Наслаждавайте се на представлението, добри ми господине — каза той. — А после ще видите още — още много неща.
Тълпата нададе оглушителен рев, но Рени изобщо не помисли за командата за намаляване на звука. Нещо в дебелака парализира всичките й мисли, беше в лапите на сляпа паника. Направи серия от жестове, които не доведоха до нищо, после изкопа една команда, която не беше използвала от детските си дни, разпери до болка пръсти и наведе глава.