Черният еднорог

— Но се налага — предпазливо го прекъсна магьосникът.

— Но ние не можем…

— Налага се — хвана го Куестър за ръката. — Никаква следа не може да се открие в подобна буря, Ваше Величество. Трябва да имаме някакви знаци, които да следваме — бухалското му лице се наведе към Бен и в погледа му се появи топлота. — Ваше Величество, вие дълго сте пътували от Сребърния дворец дотук. Сигурно много сте преживели. Това си личи по вида ви, колкото и да е преобразен. Погледнете се само. Мокър сте до кости. Напълно сте изтощен. Дори и просяците изглеждат по-добре. Абърнати, какво ще кажеш?

— Приличате на развалина — съгласи се кучето.

— Е, както и да е, не изглеждате добре — опита се магьосникът да смекчи думите на кучето с усмивка. — Нуждаете се от почивка. Трябва да поспите. Има време да потърсим Уилоу.

Бен енергично тръсна глава.

— Не съм уморен, Куестър. Не мога…

— Мисля, че се налага — тихо каза магьосникът. Той махна с костеливата си ръка пред лицето на Бен и очите на Бен внезапно натежаха. Едва успяваше да ги държи отворени. Непреодолима умора го налегна и събори.

— Починете си, Ваше Величество — промълви Куестър.

Бен не искаше да приеме тази заръка, опита се да се изправи, но установи, че не може. Веднъж и магията на Куестър да се получи от първия опит. Бен се плъзна по грубия ствол на елата и се свлече върху боровите иглици. Спътниците му приближиха. Косматото очилато лице на Абърнати се надвеси над него иззад сенките. Зъбите на Буниън просветнаха като кинжали. Филип и Сот приличаха на неясни привидения, обзети от нерешителност, които мърмореха нещо, и бавно, но сигурно се отдалечаваха. Бен се чувстваше добре сред своите приятели. Те му вдъхваха сили и самоувереност. Бяха тук всичките, с изключение на Парснип — и Уилоу!

— Уилоу — прошепна той. Спомена името й и веднага заспа.

Сънува Уилоу и откровението, което му се яви, планините на Отвъдната земя — самотно търсене, което го теглеше, както магнит привлича желязо. Местата, през които минаваше, му бяха познати и в същото време непознати — обгърнати в слънце и сенки, които потрепваха мимолетно като водни отражения. Всичко наоколо му бе в движение, лишено от очертания и облик. Това бе самотно търсене, което изглеждаше безкрайно, и му се налагаше да прекоси долината открай докрай и обратно с бърза и уверена крачка, но в същото време без резултат.

Тласкаше го някаква удивителна и за него неотменна сила. Изпитваше необяснима потребност да намери силфидата. Страхуваше се за нея, без да разбира причината за своя страх. Копнееше отчаяно да я види, но нямаше причина да бъде толкова отчаян. Беше пленник на своите чувства и беше тласкан от тях въпреки разума. Долавяше присъствието на Уилоу, докато я търсеше, и това усещане мъчително го преследваше. Все едно, че го чака зад всяко дърво, зад всеки хълм и само още малко, и ще стигне при нея. Умората не му пречеше, твърде силен бе неговият порив.

След време започнаха да му се счуват гласове. Шепнеха му нещо отвсякъде — някои предупредително, други поучително. Счуваше му се Речния господар, който все още се съмняваше в самоличността на Бен и който, кой знае защо, страстно желаеше дъщеря му, която не обичаше и която също не можеше да го обича, да се намери. Чуваше Земната майка, която искаше от него да повтори отново обещанието, което й даде, да намери Уилоу и да й помогне, настоявайки да удържи това свое обещание. Счуваше му се самотният, неудачен ловец, който разказваше глухо за черния еднорог, за докосването, което му бе отнело душата. Чуваше гласа на Мийкс, зловещ и мрачен, който предвещаваше гибел, ако момичето и златната юзда му се изплъзнат.