Черният еднорог

Въпреки това, продължи още известно време да гледа към долината, потънала в съзерцание. Далече, далече на юг съзираше обгърнатия в мъгла остров, където се намираше Сребърният дворец, и това й напомни за Бен. Искаше й се той да е тук с нея или поне да разбере защо тя не е там с него. Стоеше загледана към долината и се чувстваше сам-самичка в целия свят.

Но какво ли наистина правеше тук? Юздата, поставена във вълнен вързоп и преметната през дясното й рамо, й се стори огромен товар и тя я свали и взе в ръце. Един слънчев лъч просветна ярко в златото, което се подаваше от вързопа. Златната юзда тихо издрънка. Тя я зави отново и я премести на другото си рамо. Бе по-тежка, отколкото предполагаше. Нагласи я внимателно и напрегна всичките си сили. Имаше късмет, че драконът се бе съгласил да й я даде. Вярно се бе оказало, че всички вълшебни песни, мелодии, сълзи и смях крият в себе си някаква магия. Страбон се оказа омагьосан. А тя все още не можеше да се начуди, че планът й е успял. Още й се струваше загадка това, че бе предчувствала, какво ще стане. Напоследък я водеха само сънищата, виденията и предчувствията, като отбрулен лист, който се носеше по вятъра.

Миналата нощ отново й се яви особен сън. Тя си го спомни и се намръщи, на гладкото й красиво лице легна сянка на грижа. Снощният сън се отнасяше до Бен.

Повей на вятъра отметна назад дългите й до кръста коси и разхлади кожата й. Жаждата й се върна, но тя остана още миг, замислена за своя крал. И този път сънят й бе много странен — смесица от реалност и свръхреалност, възел от страхове и надежди. Отново й се бе явил черният еднорог, скрит сред сенки и дървета, този път не демон, а преследвано същество, уплашено и самотно. Беше се страхувала от него, но сега се разплака от ужаса, който видя в очите му. Не се знае от какво бе така уплашен, но погледа, който й отправи, бе недвусмислен. „Ела при мен — шепнеше той. — Откажи се от това твое намерение да носиш златната юзда в Сребърния дворец на твоя крал. Недей да бягаш от демона, за който ме смяташ, а се опитай да откриеш истината за онова, което съм. Уилоу, ела при мен.“

Всичко това бе казано с един-едничък поглед, ясен и красноречив — бе сън, но същевременно и реалност. И ето, че тя тръгна, разчитайки на инстинкта си на вълшебно същество, както винаги, защото вярваше, че само този инстинкт не може да я подведе. Пренебрегна повелята на първия сън, според която трябваше да иде при Бен и вместо това, тръгна да търси…

Да търси какво? Истината ли?

— Защо всички тези сънища са толкова различни? — тихо се питаше тя. — Защо ме объркват така?

Слънцето блестеше в далечните води и горските листа потрепваха на вятъра, но отговорите не идваха. Тя вдъхна дълбоко и се обърна. Горските сенки я привличаха и тя се остави да я погълнат. Неочаквано си даде сметка, че Мърук е съвсем наблизо — на не повече от няколко километра отвъд върха, който изкачваше. Това само й се мярна в ума, но бе веднага забравено. Отмина обширната ивица слънчева светлина и навлезе в сенчеста горичка, където се поразхлади. Беше свърнала обратно под елите и боровете, за да потърси вода, защото знаеше, че там някъде има. Откри я бързо. Това беше малко ручейче, което се процеждаше от скалите в един вир и отново закриволичваше надолу по камънаците. Внимателно постави юздата на земята до себе си и се наведе да пие. Водата й се стори вкусна и приятно освежи пресъхналото й гърло. Дълго остана наведена в тишината.