Черният еднорог

Той се изкашля, отърси ядно козината си и опръска всички.

— Съжалявам — промърмори, но в гласа му нямаше ни капка съжаление.

Куестър подсмъркна:

— Надявам се, че сега се чувстваш по-добре?

Бен реши да прекрати всякакви по-нататъшни разправии.

— Прав е Абърнати. Трябваше да го послушаме. Но така или иначе, не сме го послушали и станалото си е станало. Да не се връщаме назад. Добре поне, че отново се събрахме заедно.

— Голяма полза от това! — троснато промърмори Абърнати, все още кисел.

— Все е по-добре — опита се да бъде оптимистичен Бен.

— Шестимата заедно може да успеем да направим нещо повече, отколкото аз сам.

— Шестимата ли? — и Абърнати презрително погледна чупка гномите. — Вашата сметка излиза с двама повече от моята, Ваше Величество. Аз във всеки случай още не съм убеден, че сте кралят. Куестър Тюс се доверява малко прибързано. Веднъж вече ни измамиха, може да ни измамят отново. Откъде да знаем, че това не е поредният маскарад? Може да е някой от триковете на Мийкс.

— Няма откъде. Налага се да приемете думите ми на доверие, да ми повярвате и да слушате вътрешния си усет — въздъхна той. — Смятате ли, че Мийкс може да излъже както Страбон, така и Нощната сянка? Допускате ли, че мога толкова настоятелно да се представям за крал, ако всъщност не съм? — той замълча. — Смятате ли, че щях да продължа да нося това?

Той пъхна ръка под мантията си и измъкна потъмнелия медальон. Образът на Мийкс се открои на светлината на някаква далечна светкавица.

— А защо наистина още го носите? — тихо попита Куестър.

Бен поклати глава.

— Страхувам се да го махна. Ако е прав Мийкс, че махна ли медальона, ще умра, то кой тогава ще предупреди Уилоу? Тя изобщо не знае какво е станало. Не знае, че сънищата са ни били изпратени от Мийкс и че я грози опасност. Тя ми е твърде скъпа, Куестър. Не мога да я изоставя и да рискувам да попадне в капана като мен, без да има кой да й помогне.

Те се смълчаха, продължавайки да го наблюдават.

— Така е, Ваше Величество, не можете — съгласи се Куестър накрая. Магьосникът погледна към Абърнати.

— Истинският Бен Холидей дори и за миг не би го допуснал, нали така? — натъртено попита той. — Не и истинският Бен Холидей.

След мълчалив размисъл Абърнати въздъхна:

— И на мен така ми се струва — и стрелна с поглед Буниън, който поклати маймунската си физиономия одобрително. — Много добре. Останалите ви приемат за крал; така ще направя и аз.

— Оценявам твоя жест — увери Бен писаря.

— Но продължавам да мисля, че ние четиримата… — и той отново погледна към чупка гномите — … или шестимата, все едно — едва ли много ще ти помогнем! Какво могат да направят шестима души повече от това, което можеш да направиш и сам?

Всички обърнаха към него погледи, пълни с очакване. Той се загледа в мрачната дъждовна пелена зад тях, сви крака към гърдите си, за да се постопли и се опита да намери някакъв отговор.