Черният еднорог

— Един спомен означава много повече от някаква си тленна скъпоценност — отново въздъхна драконът. — Драконите винаги са имали слабост към красиви жени, към благородни девойки и изящни момичета с мили усмивки. Между нас съществува връзка. Връзка, по-силна от тази между драконите и магьосниците, трябва да добавя — обърна се той внезапно към Куестър Тюс. — Това момиче ми пя и в замяна ми поиска златната юзда. И аз с радост й я дадох — и той се усмихна. — Тя бе много красива, тази силфида.

Бен разшири очи от изумление. Силфида ли? Уилоу! Драконът извърна глава към Бен.

— Веднъж аз ти помогнах да й спасиш живота — вметна той. — Помниш ли? По твоя заповед, Холидей, я изнесох от Абхаддон и я заведох в родната й Езерна страна, за да се излекува. Тогава ми беше противно да й спасявам живота. Мразех те, защото ме принуди с насилие да се подчинявам на твоите заповеди. Но всъщност изпитах наслада, като спасих силфидата. Това ми напомни старите времена, когато да спасяват живота на девойките беше обичайна работа на драконите.

Той замълча.

— А може да е било по-скоро да ги изяждат? Не помня кое от двете беше.

— Какъв глупак! — кресна му Нощната сянка.

Страбон вдигна глава, сякаш обмисляше думите й.

Той широко разтвори пастта си и разкри редици от зъби.

— Така ли мислиш? Глупак ли съм бил? И то аз? Та има ли по-голям глупак от теб, вещице? Нима може да се намери толкова голям глупак, че да дръзне да иде беззащитен в леговището на най-големия си враг?

Настъпи осезаема тишина. Нощната сянка наподобяваше статуя.

— Аз никога не съм беззащитна, драконе. Внимавай.

— Да внимавам ли? Интересно — Страбон внезапно се сви като пружина. — Аз изтърпях злъчните ти предизвикателства спрямо моя характер; позволих ти да говориш, явно подобие на вещица, която си мисли, че е далеч по-силна, отколкото е. Позволила си си да дойдеш в моя дом, все едно, че е твой, разпореждаш се тук, наричаш ме с разни имена, искаш неща, които нямаш право да искаш, и си мислиш, че можеш да се отървеш. Много се лъжеш, Нощна сянко. Наистина, ако знаех, може би щях да задържа златната юзда, за да я разменя срещу Холидей. Може би. Но аз никога не съжалявам за нещо, което вече съм направил, а най-малко бих съжалявал за това. Юздата вече я няма и аз не желая да си я връщам.

Той бавно се приведе напред. Грубият му глас се превърна в съскане.

— Но ето че Холидей е тук, вещице! И след като ти явно си го довела за мен, трябва да го задържа! Не смяташ ли?

Пръстите на Нощната сянка приличаха на хищни нокти, когато тя ги вдигна пред изпитото си лице.

— Ти не ще можеш нищо повече да ми отнемеш, драконе — нито сега, нито когато и да било!

— О, но ти сама си си виновна. Ти ме изкуши с възможността да унищожа Холидей, тъй че не мога да издържа на изкушението! Аз трябва да го имам! Трябва да го унищожа, въпреки че нямам юздата! Съветвам те да ми го дадеш още сега!