Едно момче брои звездите
- Автор: Лундемис Менелаос
- Язык: болгарский
- Переводчик: А. А. Коджаев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Едно момче брои звездите». Краткое содержание книги:
Устата на Карлафтис се изкривяваше от дълбоко съжаление към себе си и към попа.
— Хм… да… но въпреки това…
— И то при такива случаи… — добавяше попът.
— Хм… — продължаваше Карлафтис. — Случаи все се намират. Стига човек да желае. Веднага си ги създава. О, разбира се, създава си ги. Стига да не го възпират морални колебания.
И те гаврътваха чашите, следейки тайно изпод вежди директора, който се наслаждаваше на студенината си.
Само Скамвурас не пиеше. Той дигаше чашата с треперещи от вълнение пръсти, отговаряше „подобно“… или „благодаря“… или пък „същото ви пожелавам“ и я оставяше отново на масата.
Аглаица само топваше езичето си… И веднага от отсрещния край се чуваше дълбока въздишка, която излизаше от глъбините на душата на Карлафтис. Буйно чувство измъчваше вулкана, който кипеше под косматите гърди на учителя.
В девет часа дойде попът, „чредникът“53, както го наричаше учителят богослов, и сложи епитрахила си. Малките очички на Алберт се насълзиха. Невястата, възбудено извиваше до скъсване една малка кърпичка, която й беше подала Раул.
При тропара „Исай“ всички свенливо заиграха хоро. Само директорът зъзнеше и гледаше тавана, сякаш се молеше на някакъв снежен бог, в когото той вярваше, да го спаси от този срам.
Алберт, който играеше хоро за пръв път през живота си, залиташе като дете, което прави първите си стъпки. Смееха се и трапчинките, които се бяха образували по бузите му от падналите зъби… „Това е начало на един нов живот!“ — казваше очарован той по-късно. — „Tourbillon“54.
Струваше ти се, че всеки миг ще плесне с ръце. След „тайнството на брака“ всички седнаха на ядене и пиене. Попът сви епитрахила си, сведе очи и започна кротко и смирено да казва молитвата „Наситете се, бедни“. После протегна ръка към хлябовете. Вилиците заработиха като живи. Забълбука и виното в чашите. Разговорите ставаха все по-високи. От време на време смехове заглушаваха шума на вилиците. След това настъпи и часът на песента.
Чредникът изказа своите благопожелания и си отиде. Но кой пръв да почне песен? Богословът изпя с исо псалма „Непорочната невеста“. После Аглаица запя сред една атмосфера, изпълнена с натегнатост, песента „Сладки очи“, а отсреща й отговаряха страшни отчаяни ревове. Дует на птици! Настъпи полунощ. Високо горе звездите задрямаха, но сладостното бдение тук в този дом беше в своя апогей. Дори и малката вазичка с цветя се беше опила. Само очите на директора бяха по-безцветни от всеки друг път.
Учителят по математика непрекъснато белеше ябълки и ги поднасяше на Аглаица, сякаш поднасяше сърцето си, боднато на вилица. „Merci“ казваше тя, гледайки винаги в друга посока… винаги на друга страна… („безчувствено същество!… колко е безчувствена!…“)
— Песен!… — разнесе се изведнъж посред нощ гласът на богослова. — Песен да чуем от невястата! Господин Скамвурас, невястата има думата! Няма да приема никакви възражения!
Горката Катинго се сви до мъжлето си, за да не я набие попът.
— Не! — изкрещя попът. — Няма да приема никакви възражения!
Вилиците затракаха и също поискаха настойчиво да чуят песен. Невястата погледна умолително своя съпруг…
„Налага се, нищо не може да се направи“, казаха малките очички на Алберт.
Катерина се изправи, цялата поруменяла. Погледна мило и покорно и като облегна главата си на рамото на Алберт, запя един малък любовен романс. Всички пиха наздравица за „сладкопойната домакиня“.
— Действително… — рече попът. — Всички сме доволни… — И внезапно с диво изражение, което не търпеше никакво възражение, впи поглед в изпитото личице на Алберт.
— Младоженико! Всякакви опити да се изплъзнеш ще бъдат напразни. Жребият е хвърлен. Ставай! Песен!… И то веднага!
— De grace55!… — захленчи Албертчо. — Не съм се опитвал никога… никога… дори и като дете.
— Напрегнете паметта си! — извика попът с чаша в ръка, готов да я запрати. — Не се надявайте на ничия милост. Никой няма да може да ви спаси. Хората не ще бъдат в състояние, а бог се представлява от мене. Хайде!
— Кураж… — подхванаха го кротко другите.
— Не мога да си спомня… parbleu56! Не си спомням вече нищо… буквално нищо…
— Кураж, Алберт…
— Impossible57… не ме измъчвайте… Не си спомням нищо, абсолютно нищо… Само това:
— … Но това не е песен, mon dieu59. Това е детска игра.
— Хайде!… — крещеше непрекъснато попът и вилиците тракаха по чиниите, както крайбрежните камъчета през време на морска буря.
53
Дежурен свещеник. Б.р.
54
Вихрушка (фр.). Б.р.
55
Милост (фр.). Б.р.
56
Ей богу, бога ми (фр.). Б.р.
57
Невъзможно (фр.). Б.р.
58
Едно, две, три, ще отида в гората… (фр.). Б.р.
59
Боже мой (фр.). Б.р.