Време на презрение
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #4
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-429-1
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Време на презрение». Краткое содержание книги:
Scoia’tael се биеха ожесточено. Бяха повече. Но нямаха никакви шансове. Пред очите на Кахир, широко отворени от ужас, се извършваше клане. Сивокосата девойка, която преди малко го беше ранила, беше бърза, беше невероятно ловка, беше като котка, защитаваща котенцата си. Но белокосото чудовище, втурнало се след Scoia’tael, беше като зерикански тигър. Сивокосата девойка от Цинтра, която, кой знае защо, не беше убила Кахир, изглеждаше като побесняла. Белокосото чудовище не беше бясно. То беше спокойно и студено. Убиваше спокойно и студено.
Scoia’tael нямаха никакви шансове. Един след друг падаха мъртви върху плочките на двора. Но не отстъпваха. Не бягаха, дори когато останаха само двама и продължиха да нападат белокосото чудовище. Пред очите на Кахир чудовището отсече ръката на единия над лакътя, и докосна другия, сякаш съвсем леко, но този почти незабележим удар отхвърли елфа назад, преметна го през парапета на фонтана и го събори във водата. Водата преля над ръба на басейна, карминена вълна заля плочките.
Елфът с отсечената ръка стоеше на колене до фонтана, гледайки безумно изтичащата от чукана му кръв. Белокосото чудовище го хвана за косата и с бързо движение му преряза гърлото. Когато Кахир отвори очи, чудовището вече беше до него.
— Не ме убивай… — прошепна рицарят, отказвайки се от опитите да се надигне от хлъзгавите от кръвта плочки. Съсечената от сивокосата девойка ръка беше изтръпнала и вече не го болеше.
— Знам кой си ти, нилфгардецо. — Белокосото чудовище изрита шлема със съсечените пера. — Ти я преследваше дълго и упорито. Но вече никога няма да можеш да й причиниш зло.
— Не ме убивай…
— Дай ми един довод. Поне един. И побързай.
— Аз… — прошепна Кахир. — Аз я изведох от Цинтра. От пожара… Спасих я. Спасих й живота…
Когато отвори очи, чудовището вече го нямаше, а той лежеше сам в двора, заобиколен от труповете на елфите. Водата преливаше от ръба на фонтана и размиваше кръвта върху плочките. Кахир изгуби съзнание.
Към основата на кулата беше пристроена сграда, представляваща голяма зала или по-скоро нещо като перистил. По покрива на перистила, вероятно илюзорен, имаше множество дупки, през които падаха лъчи светлина. Той се поддържаше от колони и пиластри, изработени във формата на оскъдно облечени кариатиди с внушителни бюстове. Точно такива кариатиди поддържаха и свода на портала, през който беше изчезнала Цири. Гералт мина през портала и откри стълби, водещи нагоре. Към кулата.
Изруга тихичко. Не разбираше защо момичето беше избягало насам. Допреди малко я беше следвал, тичайки по зидовете, и видя как конят й падна и тя ловко скочи на крака, но вместо да продължи да бяга по виещия се около върха спираловиден път, тя изведнъж се затича нагоре, към една самотна кула. Едва по-късно Гералт видя на пътя елфи. Заети да стрелят с лъковете си по бягащите нагоре хора, елфите не видяха нито Цири, нито него. От Аретуза идваше помощ.
Вещерът се готвеше да последва Цири по стълбите, когато чу шум. Отгоре. Гералт се обърна рязко. Това не беше птица.
Шумолейки с широките си ръкави, Вилгефорц влетя през една дупка в покрива и бавно се спусна на пода.
Гералт застана до входа на кулата, извади меча си и въздъхна. Искрено се беше надявал, че драматичната финална битка ще бъде между Вилгефорц и Филипа Ейлхарт. Той нямаше и най-малко желание да участва в подобно драматично представление.
Вилгефорц изтупа дрехите си, оправи маншетите си, погледна вещера и прочете мислите му.
— Проклет драматизъм — каза той.
Гералт се въздържа от коментар.
— В кулата ли влезе тя?
Вещерът отново не отговори. Магьосникът поклати глава.
— Ето го и епилогът — изрече той студено. — Увенчаващият делото край. А може би това е предопределението? Знаеш ли накъде води тази стълба? Към Тор Лара. Кулата на чайката. Оттам няма изход. Всичко свърши.
Гералт отстъпи така, че фланговете му да бъдат защитени от поддържащите портала кариатиди.
— Точно така — процеди той, наблюдавайки ръцете на магьосника. — Всичко свърши. Половината от съучастниците ти са избити. Труповете на доведените на Танед елфи лежат по целия път оттук до Гарщанг. Останалите избягаха. От Аретуза идват магьосници и хората на Дийкстра. На нилфгардеца, който трябваше да хване Цири, сигурно вече му е изтекла кръвта. А Цири е там, в кулата. Казваш, че оттам няма изход? Радвам се да го чуя. Значи за там има само един вход. Този, който съм препречил.