Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
— Много добре, щом така предпочитате.
Въпреки мразовития въздух, му стана горещо и се раздразни. Адски много му се искаше да си беше останал в колата.
— Е, за мен беше удоволствие да ви видя отново. Естествено, трябва да ви помоля да пазите това, което знаете, в най-строга тайна… Не, че е необходимо да го споменавам, уверен съм — добави той някак глуповато.
При тези думи госпожа Лутиен го изгледа по такъв начин, че той моментално се върна обратно назад през половината си живот към дните, когато и най-малкото й ядосване хвърляше отчайваща сянка в класната стая. Хвана се, че си гледа обувките.
— Наистина ли смятате — рече тя язвително, — че ще искам да разкажа на света, че някога съм видяла как великият Джон Мандрейк, нашия обичан министър на информацията, виси във въздуха със задника нагоре? Че съм чула воя и скимтенето ви когато едни жестоки мъже ви биеха? Мислите, че бих разказала това? Така ли мислите наистина?
— Не! Не това. Имах предвид името ми…
— О, това ли — тя се изсмя кратко и сухо. — Може да се изненадате — продължи тя, — но имам да върша по-приятни неща през свободното си време. Да, дори и аз, с глупавата си, нищожна и маловажна работа, нямам голямо желание да предавам децата, с които някога съм работила, независимо в какво са се превърнали. Що се отнася до мен, господин Мандрейк, рожденото ви име е в безопасност. А сега трябва да вървя. Закъснявам за работа.
Тя се обърна и закрачи по тротоара. Той прехапа устна, гневът му се примеси с нещастие.
— Не разбирате какво искам да кажа — извика той. — Не дойдох тук, за да тържествувам пред вас. Просто така и не получих възможност навремето да ви благодаря…
Госпожа Лутиен спря и погледна назад през рамо. Лицето й бе изгубило гнева си.
— Не, мисля, че разбирам, — каза тя. — И се радвам от това. Но вие грешите. Момчето ми беше благодарно, а вие вече не сте онова момче. Не говорете от негово име. Ние нямаме нищо общо, вие и аз.
— Исках да ви кажа, че знам, че се опитвахте да ме спасите и…
— Да — рече тя — и съжалявам, че не можах. Сбогом, господин Мандрейк. — И си тръгна, като бързо се отдалечаваше от него по мокрите листа.
17
След няколко часа — ново призоваване. Ей, точно така ми харесва. Дори един ден без робуване е загубен ден, ако питате мен.
Да видим… Мандрейк. Момичето. Кой ли щеше да е този път? След изненадващата поява на Кити в пентаграмата, вече почти очаквах сега да е пощальонът.
Нямах този късмет. Отново беше миличкият ми стар господар. С буреносно лице, той държеше насочено копие със сребърно острие в ръката си.
Очевидните му намерения предизвикаха бърз отговор. Насилих бедната си същност да приеме внушителна форма: войн с лъвска глава, от онези, крито се биеха в египетските войни76. Кожен нагръдник, плетена бронзова поличка, очи блестящи като кристал, остри зъби, подаващи се от черни венци. Прекрасно. Протегнах лапа предупредително.
— Дори не си го и помисляй, келеш такъв!
— Искам отговори, Бартимеус! Отговори! А ако не — нали виждаш това копие? Ще те накарам да го изядеш преди да приключа с теб.
Думите се сипеха от изкривената му уста. Очите му бяха широко отворени и зяпаха като риба. Изглеждаше малко разстроен.
— Ти ли? Ти можеш да разпознаеш кой е острият му край само ако седнеш на него. — Гласът ми бе мек като кадифе. — Внимавай все пак. И аз самият не съм беззащитен. — От лапата ми изникна хищнически нокът, извит като лунен сърп. Завъртях го леко да улови светлината.
Той се ухили гадно.
— Аха, но това е само шоу, нали така? Преди два дни не беше способен дори да си кажеш името, да не говорим да устоиш на нападение. Басирам се, че ако те мушна с това сребро тук, ще разбереш. А и няма да можеш да го обърнеш срещу мен77.
— Мислиш ли? — Лъвицата се изправи в цял ръст. Косместите й уши отъркаха тавана. — Това са адски силни думи, страннико. Хайде, докажи ги.
Той изръмжа и ме мушна леко с оръжието си. Лъвицата се дръпна встрани и замахна с нокти към дръжката на копието. Като цяло беше жалка картинка: и двамата бяхме много далече от целта.
— Що за удар е това? — присмя се лъвът, подскачайки от крак на крак. — Приличаш на сляпо врабче, което се опитва да клъвне червей.
— И ти не беше по-добре. — Магьосникът се влачеше от единия край на пентаграмата си до другия, навеждаше се, изправяше се и финтираше с копието във всяка известна на човечеството посока. Пъхтеше и се задъхваше. Демонстрираше уменията на човек, чиито прислужници вършат всичко вместо него.
76
Технически погледнато, предполагам че бях с глава на лъвица, понеже нямах грива. Гривите винаги ги надценяват. Добре де, вършат работа ако позираш, но иначе пречат на периферното зрение и се сплъстяват от кръвта.
77
Беше прав, за съжаление. Ако ме беше атакувал с наказателна магия, може би щях да успея да я обърна срещу него (огромно предимство за мен беше това, че знаех рожденото му име), но нямах подобна защита срещу истинско копие, особено пък в настоящото ми немощно състояние.