Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
— Разбирам… — Тя стоеше и го гледаше — костюма, обувките, сребърния пръстен, но най-вече лицето му. Подробният оглед беше по-сериозен, отколкото очакваше, по-продължителен и напрегнат. Малко се изненада, но тя не му се усмихна, нито пък показа някаква радост. Но, естествено, появата му бе така внезапна.
Той прочисти гърлото си.
— Минавах оттук, видях ви и… Ами, мина много време.
Тя кимна бавно.
— Да.
— Мислех, че… И така, как сте, госпожо Лутиен? Как я карате?
— Добре съм — каза тя, а после добави едва ли не рязко: — Имаш ли име, което мога да използвам?
Той си намести маншета и се усмихна бегло.
— Сега името ми е Джон Мандрейк. Може би сте чували за мен.
Тя отново кимна безизразно.
— Да. Разбира се. Значи, вие сте… добре.
— Да. Сега съм министър на информацията. От две години. Беше голяма изненада, тъй като бях доста млад. Но господин Девъро реши да поеме риска с мен и — сви леко рамене — ето ме сега.
Очакваше това да предизвика нещо повече от поредното леко кимване, но госпожа Лутиен си остана безразлична. С леко раздразнение в гласа той каза:
— Мислех, че ще се радвате да видите колко добре се развиха нещата след… след последния път, когато се видяхме. Тогава нещата се развиха… злополучно.
Използваше погрешните думи, поне това знаеше със сигурност — изпадаше в заучените сдържани изказвания на министерския си живот, а не казваше точно какво мислеше. Може би затова тя изглеждаше толкова скована и несговорчива. Опита отново:
— Бях ви много благодарен, това исках да ви кажа. Благодарен ви бях тогава и все още съм.
Тя поклати глава и се намръщи.
— Благодарен за какво? Не съм направила нищо.
— Нали се сещате… когато Лавлейс ме нападна. Тогава той ме биеше, а вие се опитахте да го спрете… така и не получих възможност да…
— Както казахте, тогава нещата бяха злополучни. Но беше и преди много време. — Тя отхвърли кичур коса от лицето си. — Значи вие сте министърът на информацията? Вие сте отговорен за онези памфлетчета, които раздават по гарите?
Той се усмихна скромно.
— Да. Така е.
— Онези, които ни казват каква чудесна война водим и как само най-добрите млади мъже се записват в армията, че е мъжка работа да отплаваш за Америка и да се биеш за свободата и безопасността? Онези, които твърдят, че смъртта е подходяща цена за оцеляването на Империята?
— Малко сбито, но това е основната идея, предполагам.
— Виж ти. Изминали сте дълъг път, господин Мандрейк. — Гледаше го почти тъжно.
Въздухът беше студен; магьосникът напъха ръце в джобовете на панталона си и се огледа нагоре-надолу по улицата, опитвайки се да измисли какво да каже.
— Предполагам, че обикновено не виждате повече учениците си — рече. — Искам да кажа, когато пораснат. Да видите докъде са стигнали.
— Не — съгласи се тя. — Работя с децата. Не с възрастните, в които се превръщат.
— Действително — погледна износената й стара чанта, спомняйки си матовата сатенена вътрешност с малките несесерчета с моливи, тебешири, химикалки и китайски четки за рисуване.
— Щастлива ли сте от сегашната си работа, госпожо Лутиен? — запита той внезапно. — Имам предвид щастлива от парите, които получавате, от положението си и всичко останало? Питам ви, защото бих могъл, нали се сещате, да ви намеря друга работа, ако пожелаете. Имам влияние и мога да ви намеря нещо по-добро от това. Във Военното министерство има стратези, например, които се нуждаят от хора с вашия професионализъм да създават пентаграми за масово производство за американската кампания. Или дори в моето министерство — създали сме отдел по рекламата, за да можем по-добре да предаваме посланията си на хората. Техници като вас са добре дошли. Добра работа е да се занимаваш с конфиденциална информация. Ще се издигнете.
— Под „хората“, предполагам, имате предвид „обикновените“? — попита тя.
— Така ги наричаме официално — съгласи се той. — Явно те така предпочитат. Не означава нищо, разбира се.
— Ясно — каза тя рязко. — Ами, не, благодаря, доста добре съм и така. Сигурна съм, че никой от отделите няма да иска да му натресат една възрастна, обикновена гражданка като мен, а така или иначе, аз все още си харесвам работата. Но все пак, много мило от ваша страна. — Тя бутна ръкава на палтото нагоре и си погледна часовника.
Магьосникът събра ръцете си.
— Трябва да тръгвате! — каза той. — Слушайте, защо не ви откарам? Шофьорът ми може да ви закара навсякъде. Вместо да се тъпчете като сардела в някой автобус или влак…
— Не, благодаря ви. Много сте любезен — лицето й беше каменно.