Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
Дори и по време на моето отсъствие някой да прерови апартамента, едва ли ще може да прегледа всички книги. Дори и аз, с всичките си щуротии, едва ли бих се захванал да прелиствам книга по книга.
При това си спомних как веднъж с приятели се отбихме у един познат, у един талантлив заплес. Видяхме около него купища книги, а самият домакин трескаво прелистваше някакъв том.
— Ама че работа. Тъкмо искахме да те пратим за бира… А ти… Май готвиш нещо спешно.
— Ами — горчиво махна с ръка той. — Нищо подобно. Скрих от жена си сто рубли в една книга и забравих в коя.
Смяхме се тогава всички като хиени.
Точно в осем ощастливих съседа си със своето посещение. Щях да се чувствувам прекрасно, ако не бях зърнал до Шчука и лейтенант Клепча, когото по известни причини не уважавах и нямах намерение да уважавам и занапред. Не понасям „непреклонността“, „проницателността“ и откритото самолюбуване.
Хилински извади чаши, чинийки, бурканчета с три вида сладко и тям подобни.
— Слушай, може би ще хапнеш нещо най-напред.
— А, не, сит съм.
— Тогава пий чай и разправяй.
— Само не задълбочавай в психология — каза Шчука.
— Тази дама не е за нас.
Разказах всичко, каквото бях успял да узная.
— Свърши ли? — запита най-сетне Шчука. — Интересно е всичко, що се отнася до разстрела. Нищо не знаем за убития нелегален братовчед на Висоцки. Само името му — Уладак Висоцки. А за онзи, дето поляците го осъдили на смърт през трийсет и девета — и за него не знаем нищо повече.
— Архивите изгоряха — каза Хилински. — Но се чува, че той убил някакъв провокатор. Ето снимката на онзи, на Крищоф.
— Приличат си малко — рекох аз. — Бихте ли ми дали копие?
— Вземи тази — отвърна Шчука. — Тя е копие. Макар и лошо. Защото и снимката не струваше… Вземи и това. Едва ги намерих.
Това бяха няколко вестника, поръждавели от старост и изтъркани на прегъвките. Веднага се хвърляха и очи твърде големите букви на заглавията (ясно, за полуеснафското тогава Кладно делото е било сензация, избухнала бомба).
Заглавията крещяха, обещаваха да разкрият престъплението във вечерните и утрешните броеве. За съжаление тях ги нямаше.
„Убиецът е заловен!“
„Двойникът ще бъде съден!“ (Това пък какво означаваше? Какъв двойник, по дяволите?)
„Предположения или истина?“
„Очаквайте следващия брой!“
Следващите броеве ги нямаше.
— Не може да ги има — разбра недоумяващия ми поглед Шчука. — След два или три дена германците направиха провокацията на радиостанция Глайвиц. Какво означаваше това?
— Война с Полша.
— Не само. Последваха бомбардировка на Кладно, нашия поход към Западна Белорусия. И на два пъти, а в Кладно — на четири пъти — мина фронтът като огнен валяк. Градът пламна, архивите изгоряха. Може частично да са ги откарали германците. Останалото да са изгорили. Целият район около архива изгоря.
— Откъде тогава се знае, че присъдата на Крищоф е била изпълнена?
— Две молби за помилване са били отхвърлени — каза Хилински. Говори се, че убийството било извънредно жестоко, пък макар и онзи да е бил провокатор. Мярна се в някои вестници и седмичници съобщението, че присъдата е изпълнена. Не зная вече кой е дал информация в навечерието на войната. Помня само бележките в списанията „Газета Полска“, „Полска збройна“ (жълти издания все) и в „Час“ (издание на краковските консерватори). Из вестниците колкото и да търсих — нищо не намерих.
— А в по-късните?
— По-късни нямаше. Белоруската преса в Западна Белорусия тепърва се създаваше, никому не оставаше време да се занимава със стари работи. За новото трябваше да се говори. А окупаторите ликвидираха целия полски печат. Едва по-късно започнаха да се появяват удобни за фашистите издания. А нелегалният печат, макар че започна да излиза от октомври 1939-а, не му беше до Крищоф Висоцки… Та вие се заемете с това.
Тогава Клепча се обади за пръв път:
— Поработете в тази насока. Историко-революционното минало е интересна област. И много полезна. Възпитава хората… Младежта… В духа, така да се каже…
Шчука се намръщи:
— Дявол ви знае, Якубе, как можете да опошлите дори най-вярната мисъл със стила си, с дървенящината си.
Кой знае защо, Клепча изгледа мен, а не Шчука, с явна враждебност. Мисля, че защото графологическият анализ доказа, че бележката, която бе накарала Марян да излезе от дома си и да намери своята смърт, не е писана от мен и по този начин хипотезата на Клепча бе пресечена от корен и цопна в калта. Шчука незабелязано ми намигна.